Сержантите и офицерите бяха излезли да проучат околността и да потърсят най-добрите защитни точки на склона. Значи тук Покорените смятаха да дадат отпор.
Идеален избор на бойно поле. Беше част от прохода, дал на Стълбата името й, близо четиристотин метрова височина, обърната към лабиринт от каньони. Старият път лъкатушеше между планинските дефилета и непрекъснато сменяше посоката, тъй че от разстояние приличаше на гигантско зигзагообразно стълбище.
С Едноокия събрахме около дузина души и преместихме ранените в тиха горичка достатъчно далеч от предполагаемия терен за битката. Прекарахме близо час в настаняването им и приготовления за предстоящата работа.
— Това пък какво е? — внезапно попита Едноокия.
Вслушах се. Глъчката на подготовката бе замлъкнала.
— Нещо се мъти — отбелязах.
— Гениален си! — парира той. — Вероятно са хората от Чар.
— Да видим… — излязох от горичката и поех надолу, към щаба на Капитана.
Забелязах: новодошлите веднага щом се показах между дърветата. На око преброих, че са около хиляда. Половината бяха войници в бляскави униформи от личната гвардия на Господарката. Другите явно бяха от обоза. Върволицата каруци и домашни животни, които пътуваха с тях, ми се стори много по-вълнуваща от подкреплението.
— Тази вечер ще празнуваме — подвикнах на Едноокия, който ме следваше.
Той огледа като ценител каруците и се усмихна. Искрените му радостни усмивки са малко по-чести от зелен хайвер с подправки. Определено заслужават записването в тези Анали.
Покорения, когото наричаха Обесения, бе дошъл заедно с ротите на Гвардията. Беше невероятно висок и слаб. Главата му беше килната настрана. Вратът му бе подут и посинял от стягането на примката. Лицето му бе застинало в типичното зловещо изражение на човек, който се задушава с чужда помощ. Предполагам, че говори много трудно.
Това беше петият Покорен, когото виждах на живо, като броим Ловеца на души, Хромия, Видоменителя и Шепота. Разминах се с Нощната сянка в Мъжеград, а още не бях срещал Приносителя на бури, въпреки че пътуваше с нас. Обесения беше различен. Останалите обикновено прикриваха с нещо главата и лицето си. С изключение на Шепота бяха прекарали хилядолетия в земята. Гробът не ги бе пощадил.
Ловеца на души и Видоменителя тръгнаха да посрещнат Обесения. Капитана стоеше наблизо, с гръб към тях и слушаше рапорта на командира на гвардейците на Господарката. Приближих се тихомълком с надеждата да подслушвам.
Гвардеецът недоволстваше, че му се налага да изпълнява заповедите на Капитана. Никой от редовната армия не обича да получава нареждания от някакъв загубен наемник, който на всичкото отгоре е дошъл отвъд морето. Примъкнах се крадешком към Покорените. И установих, че не разбирам нито дума от разговора им. Говореха телекуре — език, загинал след падането на Владичеството.
Нечии пръсти докоснаха китката ми. Стреснат, погледнах надолу и надникнах в големите кафяви очи на Глезанка, която не бях виждал от дни. Тя направи няколко бързи жеста. Бях започнал да научавам знаците й. Искаше да ми покаже нещо.
Поведе ме към палатката на Гарвана, недалеч от тази на Капитана. Пъхна се вътре и се върна с дървена кукла. Много обич и умения бяха вложени в изработката й. Не мога да си представя откъде ги бе намерил, нито колко време бе загубил в направата й.
Глезанка забави движенията си с пръсти, за да проследя по-лесно мисълта й. Още не бях обучен много добре. Каза ми, че Гарвана е направил куклата, както бях предположил, и че сега й шие дрехи. Смяташе играчката за истинско съкровище. Като си спомних селото, където я намерихме, изобщо не се усъмних, че това е най-хубавата, която някога е имала.
Което всъщност разкрива доста за Гарвана, на вид толкова горчив, студен и мълчалив и като че ли запознат единствено със зловещата употреба на ножовете.
Поговорих няколко минути с Глезанка. Мислите й са успокоително еднопосочни, освежителен контраст в сравнение със света, изпълнен с двулични, уклончиви, непредсказуеми, вечно заговорничещи люде.
Нечия ръка стисна рамото ми — полугневно, полуприятелски.
— Капитана те търси, Знахар! — тъмните очи На Гарвана сияеха като обсидиан под полумесец. Престори се, че куклата е невидима. Харесва му да се представя за коравосърдечен, осъзнах.
— Добре — казах и се сбогувах с пръсти.
Беше ми приятно да се уча от Глезанка. И тя се забавляваше да ме учи. Според мен й вдъхваше самочувствие. Капитана смяташе да накара всички да научат нейния жестомимичен език като ценно допълнение към традиционните, но недостатъчни военни сигнали.