Вината си беше само моя. Всичките онези есета, написани за нея, бяха посели семето в наторения под на конюшнята на въображението ми. Вероятно оттам идваше и сънят. Господарката лично да прати своя дух да успокои един глупав, уморен от войната, ужасен до мозъка на костите си войник? В името на небесата, за какъв дявол?
Сиянието дойде и повися над мен, като изпращаше успокоение, подчертано от мелодично веселие. Не бой се, верни мой. Стълбата на плача не е ключалката на Империята. Може да бъде счупена без вреда. Каквото и да стане, верните ми ще останат в безопасност, Стълбата е само крайпътен камък по пътя на Бунта към разрухата.
Имаше и още, всичко от озадачаващо личен характер. И най-разюзданите ми фантазии ми бяха върнати обратно. Накрая, само за миг, от златното сияние надникна и лице. Беше най-прекрасното женско лице, което някога съм виждал, макар вече да не си го спомням.
На следващата сутрин, докато пробуждах лазарета си, разказах на Едноокия за съня. Той ме погледна и сви рамене.
— Твърде много отпускаш въображението си, Знахар!
Беше твърде зает, нетърпелив да приключи с медицинските си задължения и да се разкара. Мразеше тази работа.
След като приключих с моите задачи, аз се помотах из главния лагер. Усещах главата си замаяна. Бях кисел. Студеният, сух планински въздух не беше живителен, какъвто трябва да бъде.
Установих, че настроението на другите по нищо не отстъпва на моето. Под нас армията на Коравия напредваше неумолимо.
Част от победата се корени в дълбоко залегналото убеждение, че — независимо колко безнадеждно изглежда положението — пътят към победата ще се отвори. Братството подхранваше това убеждение дори след разгрома в Мъжеград. Винаги намирахме начин да разкървавим носа на Бунта, дори когато армиите на Господарката отстъпваха. Сега обаче… Убедеността ни беше започнала да се разколебава.
Защитника, Розоград, Мъжеград и дузина по-дребни загуби. Част от загубата е обратната форма на победата. Преследваше ни тайният страх, че въпреки очевидните предимства на терена и подкрепата на Покорените, нещата ще тръгнат наопаки.
Може би двамата сами го бяха намислили. Вероятно Капитана стоеше зад това — или дори Ловеца на души. Възможен е и естественият ход на събитията, както едно време ставаха тези неща…
Едноокия се спусна след мен надолу по хълма — беше кисел, страшно навъсен, мърмореше си под нос и направо търсеше на кого да си го изкара. Пътят му се пресече с този на вечния му опонент.
Мързеливецът Гоблин тъкмо се бе измъкнал от завивките си. Беше напълнил купа с вода и се миеше. Такъв си е — хем дребен грозник, хем придирчиво конте. Едноокия го забеляза и видя идеалната възможност да излее върху някого лошото си настроение. Измърмори няколко неразбираеми слова и се завъртя със странни ситни стъпки, които ми заприличаха на комбинация от балет и примитивен военен танц.
Водата в купата се промени.
Подуших я и от двайсет крачки. Беше станала зловредно кафява. По повърхността й плуваха отвратителни зелени петна. Дори изглеждаше противно.
Гоблин се изправи с величествено достолепие и се обърна. Няколко секунди гледаше злобно ухиления Едноок право в окото. После се поклони. Когато вдигна глава, лицето му бе разкривено в широка жабешка усмивка. После отвори уста и нададе най-ужасяващия, земетръсен рев, който някога съм чувал.
Дуелът между двамата избухна. Горко на всеки глупак, който се изпречеше на пътя им. Сенки се пръснаха около Едноокия, гърчейки се по земята като хиляди бързи змии. Танцуваха призраци, които изпълзяваха изпод скалите, скачаха от клоните на дърветата, изникваха от храстите. Пищяха и виеха, и се хилеха, и преследваха неодушевените змии на Едноокия.
Призраците се издигаха на две педи височина и до голяма степен напомняха мънички еднооки с двойно по-грозни лица и ярки задници като на разгонени женски бабуини. Доброто възпитание ми забранява да кажа какво правеха със заловените змии.
Едноокия, срещнал съпротива, скочи във въздуха. Ругаеше, пищеше, пенеше се. За нас, старите кучета, наблюдавали неведнъж подобни прояви на бясна омраза, беше очевидно, че Гоблин най-старателно е подготвил сблъсъка и е чакал в засада, в очакване Едноокия пръв да предприеме нещо.
Това беше единственият път, когато Едноокия извади повече от един номер от ръкава си.
Той изтри змиите. От камъните, храстите и дърветата, които бълваха тварите на Гоблин, сега изригнаха гигантски, бляскаво зелени торни бръмбари. Големите буболечки нападнаха пакостниците на противника му, започнаха да ги търкалят и да ги премятат в прахта към скалния ръб.