Не е нужно да казвам, че всичките тези ревове и викове събраха зрители. Ние, старите кучета, се скъсвахме от смях, до болка наясно с техния безкраен двубой. Смехът зарази и останалите щом веднъж осъзнаха, че магьосниците ни не са полудели и магията им не се вихри без контрол.
Червено дупестите призраци на Гоблин пуснаха корени и не позволиха да бъдат търкаляни. Израснаха в огромни, лигавоусти хищни растения, които напомняха най-ужасната джунгла от нощните ви кошмари. Щраката — щраката — глът, през целия склон, хитиновите крила се трошаха в щракащите растителни челюсти. Хълмът се тресеше от онова хрущящо, предизвикващо тръпки чувство, което изпитваш като смачкаш тлъста хлебарка, но увеличено стотици пъти. За миг дори Едноокия остана неподвижен.
Огледах се. Капитана бе дошъл да погледа. Издаде го доволната му усмивка. Това беше скъпоценен камък — тази усмивка — по-рядък и от яйцето на птица Рух. Спътниците му, редовни офицери и капитани от Гвардията, бяха поразени и напълно сащисани.
Някой зае мястото до мен — на интимно, приятелско разстояние. Обърнах глава и открих, че стоя рамо до рамо с Ловеца на души. По-точно лакът до рамо. Покорения не е кой знае колко висок.
— Забавно, а? — каза той с един от хилядите си гласове.
Кимнах, обзет от внезапно притеснение.
Едноокия за втори път разчисти всичко, скочи отново високо във въздуха, замаха с ръце и нададе вой. После се затъркаля по земята, като риташе и се пенеше като човек с припадъчна болест.
Оцелелите бръмбари се скупчиха — шляп-шляп, щраката — щрак — в две мърдащи купчини, гневно щракаха с мандибулите си, търкаха хитиновите си крила. От гнездата им на дебели струи, които се въртяха и се сливаха, изригна кафява мъгла. Сгъсти се като завеса, която скри побеснелите буболечки. Димът се сля в съсиреци, които подскачаха и отскачаха все по-високо след всеки удар в земята. После не паднаха, а се понесоха с вятъра, бълвайки гнусотии, които се превръщаха в изсъхнали пръсти.
И пред нас се появиха точни подобия на кокалестите лапи на Едноокия, само че увеличени хилядократно. Тези ръце започнаха да скубят чудовищната градина на Гоблин, изтръгваха растенията му с корените, връзваха ги заедно в елегантни, сложни моряшки възли и оформяха все по-дълга плитка.
— Имат повече талант, отколкото може да заподозреш отстрани — отбеляза Ловеца на души. — Но да го хабят така е чисто лекомислие!
— Не знам…
Махнах с ръка. Представлението имаше живителен ефект върху публиката. Във вихъра на смелостта, която ме осенява в необичайни моменти, предположих:
— Това е магията, която войниците могат да оценят, за разлика от потискащите, зловещи чародейства на Покорените.
За няколко секунди черният шлем на Ловеца се обърна към мен. Обхвана ме чувството, че зад тесните процепи горят огньове. После от устните му се изтръгна момичешки смях.
— Прав си. Толкова сме препълнени с мрак и смърт, униние и ужас, че заразяваме цели армии. Човек скоро забравя емоционалната панорама на живота.
Колко странно, помислих си. Ето един Покорен с пукнатина в бронята. Ловец на души, който открехваше един от воалите, забулващи тайната, му същност.
Хроникьорът в мен подуши аромата на интересна история и нададе хазартен лай.
Ловеца отстъпи встрани, сякаш прочете мислите ми.
— Имаше ли посещение снощи?
Гласът на хроникьора хрътка заглъхна насред възторжения възглас.
— Сънувах странен сън. За Господарката.
Ловеца се изсмя — дълбок, басов тътен. Тази постоянна смяна на гласовете може да разтърси и най-флегматичния човек. Накара ме инстинктивно да премина в защита. Прекаленият му израз на дружелюбност също ме притесняваше.
— Мисля, че тя те харесва, Знахар. Някои подробности около теб са пленили въображението й, точно както тя е завзела твоето. Какво точно ти каза?
Интуицията ми подсказа да бъда изключително предпазлив. Ловеца се държеше топло и приятелски, но се долавяше някакво скрито напрежение, което говореше, че въпросът му изобщо не е случаен.
— Просто ми вдъхна увереност — отговорих. — Нещо за Стълбата на плача, която не била толкова критична за плановете й. Но беше само сън.
— Разбира се — той изглеждаше удовлетворен. — Само сън — изрече го с онзи глас, женския, до който прибягва, когато е най-сериозен.