Выбрать главу

Страшимир Кринчев

Черният щъркел

Извил бяла шия, щъркелът Косру разсеяно слушаше околната глъч, унесен в тежка и горчива мисъл.

Когато прелетяха над селото, той не зърна от висинето своето родно гнездо! Какво бе станала и беловаросаната къща с високия чардак, и широкосенчестата, потъмняла от годините черница до нея? Неизречена болка като ледена буца легна в сърцето на стария щърк и помрачи горящите му кафяви очи.

До него кротко почиваше снежнобялата Бану, неразделната му другарка в беди и радост, и от време на време нежно го погалваше с червения си клюн, за да го утеши. Те само чакаха час по-скоро да се свърши препирнята на щърковете, за да отлетят към селото и да видят отблизо мястото, дето бяха минали толкова радостни дни.

Брой нямаха събраните на Бяло поле щъркове, прехвръкнали татък из синьото небе, отдето духа долнякът, що сгрява помръзналата земя и топи снеговете. Като бели бухнали цветове на ранната пролет те пъстрееха и безгласно се люлееха на червените си дълги нозе. Човек би помислил, че тия хиляди странни птици са се събрали тука на молитва и поклонение.

Най-старият и най-почитаният щърк, мъдрият Сеавей, гордо се качи на един загнил дънер от изсечено дърво, метна стреловити погледи наоколо и затрака с дебелия си клюн тъй страшно, че цялото поле изведнъж стихна. Дивите патици, бекасите и чаплите, които бяха изскочили на орляци от блатото и гълчаха отдалеч, също се смълчаха, гузни и плахи, жадни да чуят какво ще им разкажат техните стари познайници измежду щърковете за далечните примамливи страни.

Както винаги, всесилният Сеавей говореше малко, но затуй пък речта му бе дълбока и мъдра. Той славеше подвига на своите братя, прехвръкнали в слънчеви дни и в безлунни нощи, всред дъждове и ветрове, заедно с облаците далечните морета и безкрайните равнини, заградени с високи снежни планини.

Очаровани, затракаха клюнове и безгласните досега щъркове. Дружен химн екна в глъхналото поле, като че безброй кастанети на луди хороиграчки се замятаха в миризливия пролетен въздух, или пък войнишки пълчища отмерваха такт и биеха барабаните. Това бе тържествена победна песен на гордите птици, с която те славеха хубостта на божия свят и подвига на своите мощни криле.

Най-после като по даден знак всички клюнове спряха да тракат и полето отново утихна. На малки групи щърковете полетяха в разни страни. Повечето се изгубиха на север. А тези, които останаха на Бяло поле — помежду им беше и Сеавей, — скоро се пръснаха из блатото, сподирени от любопитните бекаси и от завистливите чапли, които искаха да научат изведнъж всичко ново, което знаеха далечните гости. Но щърковете бяха уморени и гладни, затуй бързаха да се провират между високите корави камъни, стъпвайки предпазливо по мочурливата трева, дето уплашено подскачаха и се криеха жабите.

А в това време Косру и неговата вярна спътница Бану бързаха към селото. Очите им не бяха ги измамили: заедно с къщата на Мартин Чука огънят бе грабнал и тяхното гнездо! Широкият, обрасъл с бъзак и коприва двор също изглеждаше запустял. Само чернорунтавото куче Шаро мързеливо се приличаше на слънце, а най-малкият син на Мартин Чука дълбаеше с камък трапчинка пред къщния праг. Като зърна щърковете, Шаро се изправи на предните си крака, протегна се като в просъница, после скочи и радостно замаха опашка. Подир него скочи и детето, цялото му лице светна в блажена усмивка и дворът се огласи от ликуващите му викове:

— Щърковете! Щърковете!

Косру и Бану бяха кацнали върху керемидите на съседната къща й скръбно гледаха сламения покрив на новата, схлупена до земята къщурка. Те вече се готвеха да хвръкнат от това скръбно място, когато врабецът Зизи прилетя отнейде и им зачурулика, но тъй бързо, щото изпървом те нищо не разбраха. Зизи беше се родил във вършината на изгорялото гнездо и затуй щърковете го имаха като своя птичка. Когато утихна и почна да реди думите полека-лека, двата щърка разбраха, че Зизи им разказва как се е подпалила къщата на Мартин Чука, как вятърът раздухал огъня и скоро и къщата, и гнездото станали пепел. Разбира се, не всичко, което разказваше Зизи, бе истина — кой би повярвал, че такава дребна и глупава птичка може да вдигне цяло щърково гнездо, а Зизи тъкмо това и твърдеше! Не стигаше тази лъжа — бъбривият врабец набеди злобната кукумявка Мува, която с мъка ловяла вече мишките и бръмбарите, че от завист към двата щърка подпалила една нощ къщата на Мартин Чука…

Но Косру и Бану не бяха толкова глупави, та да повярват сплетните на лекоумния врабец, и побързаха да търсят място за ново гнездо.

Това не трая дълго. Още до вечерта те кацнаха на стария вековен дъб край селото, извишил клоне чак в синьото небе, и събираха върше из полето и дворищата, да ги редят на върха му. Не се изминаха осем дни, и умните щъркове свършиха новото гнездо, по-яко и по-хубаво от старото, изплетено околовръст с лоза и сухо клоне, измазано грижливо с глина, за която Бану от сутрин до късна вечер бе хвърчала чак до блатото. И нито огън можеше да досегне новото гнездо, нито вятър да го събори — то като че бе израсло от самия дъб.