— Трийсет дни и трийсет нощи аз топлих неговото яйце под крилете си и сега искам да хвърля последното майчино проклятие отгоре му. Не го убивайте! Оставете го и тази зима да гние в буренясалия двор на Мартин Чука, да му се нарадват кокошките и гъските. Гладен няма да го оставят там, но той от мъка ще умре. Така по-тежко ще бъде наказан за греха си моят на зло орисан Кебар, о горди щъркове!
Подигна се пак глъч и препирня из цялото поле. Едни одобряваха съвета на Бану; други сърдито крещяха, че трябва да чуят какво ще каже Сеавей и да изпълнят неговата воля. Ала докато спореха тъй, в края на полето, дето стояха обречените щъркове, излезе Кебар, досега гробно смълчан, прехласнато загледан в дълбокото синьо небе. Той сепнато се озърна наоколо като пробуден от сън, видя хилядите щъркове, чиито сърца не стопляше нито зрънце обич към него, после очите му бързо се устремиха към далечните хоризонти и той вече не чуваше и не виждаше какво се върши наоколо му. Сладка тревога съживи душата му, неочаквано сгряна от светло тържествуваща мисъл. Ослепително блестеше лятното слънце и в топлия въздух цветята пръскаха благ мирис; нежно трептеше в слънчева омара цялото поле. За миг само Кебар отново усети колко безкрайно хубав е божият свят, колко омаен е бил сънят за далечните слънчеви земи… Размаха криле Кебар и самоуверено, гордо полетя нагоре, все по-високо към синьото бездънно небе. Какво мислеше да прави той? Щърковете по-добре от него знаеха, че небето е празно, че няма там кът, дето може да се скрие една страхлива птица, осъдена от провидението на смърт, и затуй със спокойно учудване чакаха края на тази нова лудост.
А Кебар в туй време се издигаше неуморно все по-далеч от земята, протегнал вдървени нозе и шия, плавно размахал широки криле във въздуха. И колкото той изглеждаше по-малък в синята височина, безоблачното небе като че ставаше по-дълбоко и се усмихваше радостно в прозрачната ведрина на юлския ден. Най-после Кебар се издигна тъй високо, че изглеждаше като тъмна, едвам видима точка. Тогава, наситен на слънце и простор, той се спря, затрепка с крилете си на едно място и устреми зорко искрящи очи долу към земята. Блатските камъши се зеленееха като класовете на млада нива, а самите щъркове едва се виждаха, прилични на чудновати бели цветя, разлюлени от вятър. Тъмните къщурки на селото се губеха в зеленината, а в края, дето почваше полето, по-високо от другите дървета стърчеше дъбът с черна точка на върха — гнездото, в което бе се родил Кебар и без време бе го оставил… Далеч се разстилаха тъмнозелените поля и още по-далеч като неми стражи ги опасваха планините. Но над всичко бе се издигнал Кебар. Само слънцето грееше по-високо от него. Ослепен от блясъка му, той отвърна просълзени очи и отново си спомни, че зад далечните хоризонти през планини и морета има слънчеви страни, за които той знае само от приказките на Бану, но които никогаж и никогаж няма да види… И във висша мъка той склопи очи, за да не вижда повече света, изопна и преви шия надолу, сграбчи я силно между червените си нозе, сви около тялото си двете крила и бързо, като запокитен камък полетя из безмълвната небесна твърд надолу към земята…
На една хълмчинка близо до блатото щърковете намериха топлото още, но бездушно тяло на Кебара. И всички видяха, че той не се страхуваше от смъртта.