Не чака дълго Кебар, но пак тия минути му се сториха мъчителни и бавни, както дните на целия му минал живот. Отдавна се изгуби, стопи се ятото в синята слънчева омара, а Кебар с очи, замъглени и блестящи, още стоеше на окадения комин и малкият му мозък почваше да гори от нова, непозната дотогаз мъка. Той погледна към двора на Мартин Чука, дето уморително кудкудякаха кокошките и дълбаеха с тъпите си човки ровката пръст, и още по-остра болка като ледена топка застуденя в гърдите му. Тогава Кебар си спомни всичко, каквото бе научил от кукумявката Мува, и поиска да бъде насила весел, като метна глава назад, разпери крила и сви опашка на колело. Но когато трябваше да изтрака, за да обади радостта си наоколо, той изведнъж помисли, че трябва да изглежда много жалък и смешен, и се сви на мястото си, гузно посрамен.
После, неспомнил нищо радостно и хубаво от мъдростта на Мува, черният щърк се унесе в приказките, които някогаж — насън или наяве? — бе чувал от добрата Бану, там, на високото гнездо върху дъба. Унесе се и стори му се, че наистина е виждал, че наистина е ходил в далечните слънчеви земи, примамливи със своите загадъчни тайни и невидими хубости. А сега стои сам-самин в това глухо, запустяло село, стои и чака. Какво ли? Те, родителите, смели щъркове, отлетяха вече и може би никога няма да се върнат назад или ако се върнат, не ще го намерят него, изоставения.
Не ще го намерят и кой ще бъде крив? Кукумявката първа го научи за жестокостта и безсърдечието на щърковете. Но ако тя го е заблудила и измамила? Кебар, както и по-преди, не беше уверен наздраво в нищо и затуй, без да се бави, хвръкна към полето със смътна мисъл да запита и научи у блатските птици какво се е вършило там. Но още преди да нагази в тресавището, той видя орляк гарвани да се вият на едно място и със зорките си очи можа да различи мъртвите тела на убитите щъркове, вече разръфани от лешоядците орли и злокобните гарвани.
Бодро си отваряше път черният щърк между камъшите и първото му безпокойство замени упоително сладката увереност, че не са го изкълвали до смърт и че живее в радостта на божия свят, дивно прекрасен и съвършен. Цялата жежка следпладня Кебар се развличаше само с лов на дребни рибки или насекоми, защото още от сутринта тревогите го караха да забрави глада. А косовете и лястовичките дълго злословеха и наричаха Кебара глупец, като го виждаха да си губи времето с толкова дребен лов. Дори чаплите, които никога не бяха запомняли щърк да остане самичък в блатото, не намираха блага дума за него и го коряха на злобния си език без пощада.
Чак след слънчев залез се върна Кебар в гнездото на дъба, сит и доволен. Ала нито небето с елмазените си звезди, нито глъхналото поле, от което на талази плуваше свежият мирис на цветята, го радваха, както в предишни дни. Той замижаваше, но досадни мисли за отлетелите щъркове го караха да отваря избистрени очи и да се взира в тъмната далечина, дето в жежката пладня на летния ден се изгуби ятото.
И сега още в тайнствената безкрайност на звездната нощ летят безспир волните и горди птици. Те бързо оставят подире си тъмните поля, прехвръкват над забулените с мъгли планински ридове и стигат пенливото море, което далече някъде мие бреговете на тяхната земя. Те ще прелетят и над него, по-неуморни от вятъра, по-бързи от светкавицата, и ще стигнат обетования край. Ще стигнат, както неведнъж са стигали техните бащи и деди. А той, страхливият щърк, ще остане тук и ще мисли, ще се разкайва може би, че не е имал смелостта да умре, щом не е бил достоен за живот.
Глухият шум на дъба и нощните сенки, които се мяркаха в полето, будеха у Кебара смъртна тревога и самотността почваше да го плаши. Тогава той си спомни за Мува и затрака тъй високо, щото врабците, заспали в клоните на дъба, се изплашиха насън при името на омразната кукумявка.
— Мува! Мува! — повтаряше тревожно Кебар и впи очи оттатък рекичката в хралупата на една изсъхнала стара върба. Сърдита прелетя Мува при Кебара, с глава още размътена от горчиви мисли за безцелността на живота. Мястото му е да се знае, че нечакана беда — свърши дните си най-мъдрият измежду бухалите, всезнаещият Кебел — бе направила Мува твърде суеверна и мрачна. Наистина, това не бе бо’зна какво чудо, защото който и врабец да попитате, ще ви каже, че кукумявката Мува е стара вещица, която нощем събира в хралупата си злите духове от запустелите къщи и блатските феи, за да омагьосва и погубва с тях душите на малките птички. Но все пак това нещастие стигна, за да пръсне и последните радостни мисли на Мува, като направи душата й по-черна и от нощта. Тя все по-често мислеше за смъртта и задгробния живот и искаше да прочете по звездите какво ще й донесе неизвестното бъдеще. А заклинанията, които правеше в тъмната хралупа заедно с вампирите, нейни помощници, укрепваха убеждението й, че тя не е родена за суетния земен живот.