Никълъс размисли дали да не събуди Нина, която отново бе заспала, но реши да продължи да чете.
Сновейки между статиите на повърхността и информацията, която Каролайн беше скрила зад тях, започна да разбира какво е целяла. Устройството съдържаше пълна, изчерпателна информация за всяко начинание и инициатива, в която АТС бяха замесени. От статиите и уебсайтовете, посветени на Организацията за вътрешна сигурност, и журналистическите разследвания за дейността на Националната агенция за сигурност до всички хардуерните и софтуерни програми и кодове, писани някога, усъвършенствани и продадени — всичко беше педантично документирано. Степента, в която АТС се бе сраснала с правителството на САЩ, удиви дори него. Колкото и дълбоко да се гмуркаше в морето от информация, дъното не се виждаше.
Като експерт в областта на покупките и продажбите на поверителна информация на черния пазар, Никълъс остана най-заинтригуван от досието, което Каролайн беше събрала за Националната агенция за сигурност. Повечето му подозрения се потвърдиха.
Седмици след атентата на единайсети септември ненадминатият подслушвателен капацитет на Националната агенция за сигурност — открай време насочен извън САЩ — се бе обърнал навътре. Националната агенция за сигурност вече не следяла само чуждестранните шпиони и терористи — дейност, изискваща изрично разрешение на съдия от Американския съд за международно разузнаване. В името на националната сигурност всички американски граждани се превърнали в заподозрени и законната процедура била загърбена.
АТС сключила договор с Националната агенция за сигурност, персоналът й влязъл в телекомуникационните централи в страната и тайно инсталирал уреди, наречени „разделители на сигнали“, за да се изпращат копия на разговорите по наземните и клетъчните телефони, на текстовите съобщения, на имейлите и на целия интернет трафик в строго секретни и стриктно охранявани сървъри на Националната агенция за сигурност, разположени навсякъде из страната.
Там анализатори на Националната агенция за сигурност сортирали и прекарвали през сито електронния трафик на всеки гражданин, използвайки софтуер и оборудване на АТС. Търсели определени думи и фрази. Всичко и всички се проверявали под лупа. За неприкосновеност на личното пространство не можело да става и дума.
Независимо колко бързо напредвали технологиите и колко гръмко рекламирали сигурността на устройствата, АТС, а следователно Националната агенция за сигурност, винаги слагали ръка върху нововъведенията преди широката общественост благодарение на тайни директиви, както и на активния индустриален шпионаж, осъществяван от АТС. Макар отдавна да подозираше, Никълъс остана смаян до каква степен САЩ са се превърнали в държава, осъществяваща абсолютен контрол върху населението. Оказваше се, че в името на „сигурността“ свободата на гражданите се накърнява не ежегодно, не дори ежедневно, а непрекъснато, денонощно.
Освен непозволеното подслушване и непропускливата мрежа, която Националната агенция за сигурност бе разпростряла върху интернет, Каролайн беше документирала много други операции за „тотално наблюдение“ (както самата тя се бе изразила) — или неизвестни на населението, или осъществявани под предлог, че са безвредни и дори полезни.
Радиочестотната идентификация беше отличен пример. Използваха я за следене на всичко — от чиповете в казината, добитъка и бутилките шампанско в „Уол март“ до хората. За улесняване на достъпа и за удобство при плащането на сметките някои изискани клубове в Европа насърчаваха редовните си клиенти да се „маркират“ и поставяха под кожата им идентификационен чип с размера на оризово зрънце, подобно на чиповете, имплантирани в домашни любимци, за да ги разпознават, ако се изгубят. В резултат кражбите, извършвани от служители, намаляваха и нощните клубове черпеха полезна информация за най-добрите си клиенти.
Дори националните правителства се включваха в играта. Кабинетът на мексиканския главен прокурор беше „маркирал“ осемнайсет от ключовите си членове, за да контролира достъпа им до тайните архиви, а САЩ, които вече използваха идентификационни чипове в паспортите на гражданите, активно обмисляха дали да не „бележат“ рецидивистите. Потенциалните вреди от тази технология бяха неизброими и тя напомни на Никълъс идентификационните номера, татуирани върху жертвите на нацистките концентрационни лагери.