Системата, погълнала милиарди долари, представлявала мащабно осъвременяване на базата с пръстови отпечатъци на ФБР, съдържаща досиета на над сто милиона души и позната като „най-големия биометричен архив на света“. Освен пръстовите отпечатъци и снимките на лица, новата система съдържала снимки с технология за лицево разпознаване, скенер на ириси, отпечатъци на длани, гласови записи, ръстови и ДНК данни и подробно описание на белези и татуировки. Тя надхвърляла „новото поколение“ и била съвършено допълнение на технологията ФАСТ. ФАСТ обаче не се задоволявала само да проверява нищо неподозиращите минувачи в „Некст Дженърейшън Айдентификейшън“.
Напълно безпричинно ФАСТ сканирала човека, за да регистрира дали носи мобилни устройства. После се свързвала с въпросното устройство и копирала данните, които съдържа. Търсела и копирала информация и от системи за идентификация.
После събраните сведения се прехвърляли в по-голям архив, поддържан от Организацията за вътрешна сигурност и Националната агенция за сигурност, и за всеки човек, уловен от радарите, се създавало досие — независимо дали възнамерява да извърши престъпление или не. Събраната информация служела като изходен материал, на базата на който се преценявало бъдещото поведение на „потенциалния“ грешник.
Нагазвайки дълбоко в сферата на престъпния замисъл, американското правителство бе създало сцена, достойна за романа на Джордж Оруел „1984“.
Излизаше, че технологиите не само регистрират къде точно са гражданите в определен момент и какво правят, но и наблюдават мислите им и преценяват какво възнамеряват да направят. За тези технологии отговаряше същото правителство, което ръководеше американските пощенски служби. Твърдението, че нововъведенията ще обслужват само сигурността на американските граждани, изглеждаше далеч по-съмнително от възможностите, които създаваха за накърняването на правата им.
Всяка технология, злоупотребяваща с личната неприкосновеност, всеки ход, ограничаващ свободата на хората в името на сигурността, по един или друг начин се оказваше свързан с АТС.
Никълъс преглеждаше файл след файл и научаваше все повече за дейността на организацията. Ала едва когато стигна до документа, описващ предисторията й, разбра, че е открил златната жила, голямата картина, заради която бяха решили да убият Каролайн.
В края на Втората световна война, в заника на военния Офис за специални операции, били поставени основите на ЦРУ. Притеснени от идеята за създаване на цивилна разузнавателна агенция, ръководена от политици, тайна група членове на Офиса за специални операции се отцепила и създала своя организация.
Нарекли я „Сентинел“ и действали зад кулисите, преследвали една-единствена цел — на всяка цена да защитават САЩ в следвоенната епоха. В началото жънели успех след успех, но успехите им спечелили лоша слава във Вашингтон. Някои ги смятали за опасни доброволци, които не се подчиняват никому и трябва да бъдат усмирени. Други виждали в тяхно лице полезно оръжие срещу комунистите в задълбочаващата се Студена война. Антисентинелистите провеждали разследвания срещу организацията, а просентинелистите й осигурявали прикритие и доходоносни държавни поръчки.
В много отношения членовете на „Сентинел“ били над закона. Често го нарушавали, за да не се налага на държавните агенции да си цапат ръцете. Желаният резултат — сигурност — бил постигнат, а спонсорите им — освободени от отговорност.
Както се случва с много организации обаче, „Сентинел“ страдала от вътрешни противоречия. По-младите й служители, наети да облекчат бремето на увеличаващия се лавинообразно темп на операциите, невинаги споделяли възгледите на основателите на организацията.
През 60-те години на миналия век „Сентинел“ вече не се ограничавала само със събиране на информация от хора. Бъдещето на разузнаването били средствата за комуникация или така нареченото „сигнално разузнаване“. Организацията започнала да работи с модерни компютърни и сателитни технологии. През 70-те „Сентинел“ се прекръстила на „Адаптив Текнолъджис Сълюшънс“. АТС била дотолкова свързана с властта, особено с Националната агенция за сигурност, че някои я смятали за нещо като квазиправителствено звено. Организацията не опровергавала схващанията им; напротив — подхранвала ги и печелела от тях.