Включи малката вентилаторна печка в спалнята и си наля чаша вода. Облегнат на мивката в банята, погледна раницата на Райли върху стола в спалнята. Беше прегледал всичките й лични вещи, но нищо не му разкри защо е била в Париж и защо са го изпратили да се срещне с нея в убежището.
Защо, по дяволите, се беше случило всичко това? И най-важното — защо на нея? Защо на жените, които харесваше, толкова често им се случваха лоши неща? Знаеше, че животът е несправедлив, но мътните го взели, сякаш някаква сила му причиняваше злощастия.
Жените, с които изобщо можеше да сподели какво работи, се брояха на пръсти. Още по-малко бяха тези, които го разбираха и подкрепяха. Беше срещнал няколко и те бяха великолепни, но по един или друг начин кариерата му проваляше връзките му. Надяваше се с Райли да е различно, защото тя беше от неговата страна на барикадата.
Запознаха се преди година. Стареца я бе изпратил да вземе затворник, заловен от него по време на операция в Швейцария. Тя беше на около трийсет и пет — изключително привлекателна. Висока, с червеникавокафява коса, сини очи и чувствени устни. Когато се ръкуваха, усети как помежду им прелитат искри.
Разказа му, че била скиорка, но след като прекратила спортната си кариера, постъпила в медицински колеж. Лекарската професия й харесвала, но копнеела за по-екстремни преживявания. Започнала да търси онлайн, да се обажда на приятели в страната и дори разговаряла с неколцина приятели на приятелите й във Вашингтон. Не знаела какво точно иска, но смятала, че ще разбере, когато го види.
Кандидатствала за място в чуждестранния офис за медицински услуги на ЦРУ, когато двама военни се появили на прага й. Разработвали програма, подходяща за нея, и я поканили да опита. Освен че опитала, Райли надминала колежките си и станала една от първите участнички в проекта „Атина“.
Приликите между нея и Харват бяха стъписващи. Замислен за нея, той усети, че съзнанието му ще се зарее в спомени за другите жени, които беше срещал — мрачен психологически лабиринт, осеян с прекършените филизи на миналото му. Знаеше какво следва, когато тръгне из него — много чаши от първата бутилка алкохол, която му попадне. Реши да спре, преди да е станало късно. Съсредоточи се върху несиметричните плочки около огледалото и започна да ги брои, миейки си зъбите.
После изключи лампата в банята, наложи си да не поглежда към раницата на Райли и легна.
Чаршафите бяха хладни, а вентилаторната печка не успяваше да надвие студа в стаята. Беше от онези нощи, когато влагата се просмуква във всичко.
Харват придърпа завивката, затвори очи и се постара да се отпусне. Не искаше да го връхлитат объркани мисли. Трябваше да поспи, макар и само няколко часа.
Задиша дълбоко и насочи съзнанието си единствено върху тъмнината наоколо; превърна го в сейф, недостъпен за мислите, и скоро заспа.
Сякаш като доказателство колко е изтощен, веднага потъна в дълбоки, ярки сънища — толкова реални, че когато след три часа се събуди, не знаеше дали наистина е чул кучетата в ранчото да лаят, или е сънувал.
Унесе се отново, но ненадейно чу изстрели и разбра, че не сънува.
22
Грабна оръжието си, изтърколи се от леглото и падна на пода. Какво, по дяволите, ставаше? Секундите отлитаха.
Легнал, напрягаше слух да долови звук, който да му подскаже какво се случва. Нови изстрели не последваха.
Харват обаче знаеше какво е чул. Кучетата лаеха. Някой беше стрелял. Колко време бе минало между двете? Нямаше представа. Минута навярно, но нищо чудно да бяха десет минути, дори повече.
Лаят и изстрелите сигурно бяха свързани. Наоколо се навърташе хищник. В такъв случай изникваше същественият въпрос — дали е четирикрак или от по-опасния вид двуноги.
Харват зачака. Не чу нищо повече. Вероятно беше дреболия — някой баски еквивалент на койот или планински лъв е нахълтал в двора и са го убили. Но ако не беше така?
Без телефон или уоки-токи, с което да се свърже с постовите или с Тело в къщата, не му оставаше друго, освен да провери лично.
Облече се бързо и се измъкна безшумно от апартамента. Нощният въздух беше още по-студен отпреди, а мъглата — по-гъста. Едва различаваше ръцете си. Реши да остави фенера в джоба си. Ако имаше някого отвън, някъде в мъглата, светлината щеше да привлече вниманието му.
Мъглата се раздели като пелена и сякаш го погълна. Обви тялото му и той напрегна слух. Не долиташе нито звук; дори от стадото.