— Значи наистина си в беда. Какво има?
— Дългите ножове са излезли на лов. Някой е избил агентите ми. Опитаха се да убият и мен.
— Кой? Как?
Карлтън му разказа всичко — за пожара в дома му, за блокирания му Скайп, за невъзможността да се свърже с агентите си чрез договорените начини за спешни случаи, както и за статиите в интернет за смъртта на мнозина от тях.
Когато приключи, се облегна назад и впи очи в бившия си шеф. Колелата вече се бяха завъртели в ума на възрастния мъж. Личеше си.
— Ще задам глупав въпрос — каза Банкс. — Възможно ли е ислямска терористична групировка да е проникнала толкова дълбоко в организацията ти?
Карлтън поклати глава.
— Не. Не разполагат с необходимите средства да пробият мрежата ни и не са способни да елиминират всичките ми хора. Не е терористична организация.
— Някой вътрешен човек?
— Къртица?
— Или някой, решил да спечели повечко пари, независимо от последствията.
След кратък размисъл Карлтън отговори:
— Хората ми са солидни. С изключение на…
— С изключение на кого?
— Никълъс.
— Кой е Никълъс?
— Трола.
Банкс не повярва на ушите си.
— Чувал съм за него. За теб ли работи?
— По-зле е — отвърна Карлтън. — Той е буквално в сърцевината на операциите ни. Осигурихме му дори специална система против подслушване.
— Безспорно трябва да си опресниш познанията. Защо, по дяволите, си ангажирал такъв човек?
— Не съм аз. Харват го доведе.
Банкс познаваше Харват и го харесваше, но въпреки това…
— Разбира ли изобщо Харват как се управлява разузнавателна организация?
— Разбира много добре — отвърна Карлтън. — Отначало отказах да включим Никълъс…
— Това ли е истинското му име? — прекъсна го Банкс. — Никълъс?
— Има ли значение?
— Има огромно значение. Проучихте ли поне дребосъка?
— Да, доколкото успяхме. Няма кой знае колко информация за него.
— Значи просто отвори широко портите на крепостта и го пусна да влезе? Изненадваш ме.
— Ограничихме достъпа му до някои данни — защити се Карлтън.
— Не предположи ли, че ще намери начин да се добере до всичко?
— Сътрудничеше предимно на Харват, но направи много за нас, за страната. Ако е измамник, няма по-изкусен мошеник от него.
— Имаше ли достъп до досиетата на агентите ти? — попита Банкс.
— Според теб трябва да приемем, че е имал достъп до всичко.
— И лесно е намерил купувач за информацията за продан. Вълкът не си мени козината. Крадецът си остава крадец.
Карлтън поклати глава.
— Не казвам, че не съм съгласен, но…
— Къде е той сега? Свързвал ли си се с него, откакто започна атаката?
— Не съм.
— Значи това е първата ни стъпка — отвърна Банкс. — Следващата обаче е по-сложна. Хората ти са били първокласни оператори. Не са се дали лесно. Необходима е била изключителна вещина, за да ги елиминират.
— Затова дойдох при теб. Който стои зад нападението, има достъп до сериозен военен и разузнавателен персонал.
— Мислиш, че е вътрешна работа? Агенцията разчиства сметки с теб?
— Честно казано, не знам какво да мисля — отвърна Карлтън. — Създавали ли сме главоболия на ЦРУ? Разбира се! Но да избият американски агенти, само и само да ни изтрият от картината? Няма начин. Смятам, че е нещо друго.
— Например?
— Не знам.
— Не мога да ти помогна Рийд, ако не ме насочиш. Кого другиго си настъпил? — настоя Банкс. — Кой друг ти има зъб?
— Там е проблемът. Счепквал съм се с неколцина инвеститори и управителни съвети, но това са корпоративни противоречия. Тук става дума за нещо по-сериозно. Честно казано, не мисля, че някой толкова влиятелен ни е взел на мушка.
— Тогава въпросът е кой ще извлече полза.
— Именно — съгласи се Карлтън. — Кой ще извлече полза, ако ме убият, ако избият агентите ми и унищожат организацията ми? Това искам да разбера и те моля да ми помогнеш. Трябва много да внимавам на чии врати чукам.
— Почукаш ли на грешната, получаваш куршум в челото.
— Да. Ти обаче нямаш такъв проблем.
Банкс разбра за какво го моли бившето му протеже.
— Знаеш, че не е много трудно да се свържат, нали?