Час преди самолетът да се приземи в град Мексико, той се събуди отново, когато лампите светнаха и стюардесите тръгнаха да сервират последното ядене. Бе огладнял. Нахрани се и изпи две чаши кафе.
Въпреки че поспа, на слизане от самолета се чувстваше още по-изтощен отпреди.
Из летището вървеше с шапка и вдигната яка, забил очи в пода, за да избегне камерите. Поне трима — тоест, предостатъчно хора — знаеха, че е отпътувал за Мексико.
Митническите и емиграционните служители изглеждаха по-заинтересувани един от друг, отколкото от Харват и италианския му паспорт. Подпечатаха го и му махнаха да продължава напред. Полетът до Монтерей беше след известно време.
Харват тръгна през терминала и съзря безброй възможности да отмъкне мобилен телефон или лаптоп от нехаен пътник, но устоя на изкушението. Не си струваше риска. Да стои далеч от радара, означаваше да е напълно невидим. А и се надяваше скоро да открие отговорите на въпросите си.
Взе си още кафе, за да убие времето, докато извикат пътниците за полета до Монтерей. Беше огледал всички пътници и никой не го смути. Качи се в самолета, прибра си багажа и седна до привлекателна млада жена, която явно предпочиташе купчината си мексикански модни списания пред разговор с мъжа до нея. Бяха си лика-прилика. Час и двайсет минути след излитането, когато самолетът се приземи в Монтерей, жената още не бе откъснала очи от четивата.
Харват прекоси окаяното летище, купи си билет до града, излезе от терминала и застана на таксиметровата стоянка. Преброи такситата и ги следеше как потеглят, докато опашката се придвижваше напред. В последния момент отстъпи ред на две семейства да се качат преди него. Те му благодариха за джентълменския жест и той се усмихна. Не разбираха, че са му направили по-голяма услуга, отколкото той на тях.
Показа си билета и шофьорът на таксито му отключи вратите. След като се настани на задната седалка с куфара си, Харват му подаде бележката с адреса, която бе получил от Пейо. Мъжът я погледна, обърна се и изгледа пътника си.
— Con permiso, señor — каза му. — Estàs seguro de saber li que haces? Извинете, сеньор. Сигурен ли сте, че искате да отидете там?
Дори да не владееше нито дума испански, Харват щеше да схване въпроса по изражението на мъжа.
— Si — отговори той. — Vàmonos.
Мъжът сви рамене, включи двигателя и се включи във вечерното движение. Двайсет минути пътуваха от летището до града — един от най-големите в Мексико. Трудно бе за вярване, че през две хиляди и пета са го определили като най-сигурния в Латинска Америка. Сега враждуващите картели го бяха превърнали в бойно поле, всяка година по-кърваво от предишната.
Харват нямаше представа накъде го отвежда шофьорът, но предчувстваше, че не е от най-приятните места в града. Но той и не очакваше нещо шикозно. Сиропиталищата обикновено не са в първокласните квартали.
Никълъс обаче си го биваше. Внедряването в световната мрежа от сиропиталища наподобяваше до голяма степен методите на разузнавателните агенции, които използваха неправителствените организации като прикритие и същевременно като източник на информация за случващото се „на улицата“, отстъпващ само пред наркопласьорските банди и градската полиция. Сиропиталищата често бяха свързани с религиозни институции и рядко ставаха обект на упреци и проверки. Освен това, ако се бяха отнасяли добре с тях, бившите им възпитаници се оказваха невероятно предани и изключително полезни в много отношения.
Харват не се съмняваше в искреността на Никълъс, но беше сигурен, че приятелят му създава връзки с оглед на евентуална бъдеща изгода.
Когато наближиха града, шофьорът — мъдро придържал се далеч от магистралите, контролирани от наркокартелите — пое по по-тесни странични улички с разнебитени сгради, нашарени с графити. На светофара се появи уличен търговец и шофьорът провери дали вратите са заключени — деликатен начин да предупреди пътника си. След две пресечки същото се повтори, когато до тях бавно спря мотоциклет и мотористът огледа особено внимателно Харват.
След пет минути таксито паркира не пред сиропиталище, а пред приглушено осветена гостилница. Усетил недоумението на пътника, шофьорът му прочете на глас адреса от бележката, сякаш да му каже „тук искаше да те докарам“, и му я върна. Харват му подаде билета и двайсет долара бакшиш, взе си куфара и слезе.
Погледна оронената колониална фасада и свери още веднъж адреса. Нямаше грешка — Пейо наистина го бе изпратил тук. Шофьорът на таксито изчака, докато Харват оглеждаше гостилницата. Обзе го лошо предчувствие. В капан ли бе попаднал?