Колкото по-дълго стоеше отвън, толкова повече внимание щеше да привлече. Реши да влезе. Тръгна към вратата и чу как двигателят на таксито изръмжава и колата се отдалечава, оставяйки го съвсем сам.
27
Да нарече гостилницата „дупка“ щеше да е комплимент. Мястото беше абсолютно окаяно. Избледнели репродукции на картини на мексикански художници от 60-те красяха хоросановите стени, потъмнели от цигарения дим. Гирлянда червени коледни лампички обрамчваше целогодишно мръсното огледало зад бара.
Мъжете около масите разговаряха, а сервитьорки разнасяха питиета от бара и чинии от кухнята. Портиерът погледна Харват, но веднага заби поглед във вестника си, сякаш туристите с куфари на колелца са най-редовните им клиенти. Съдейки по квартала и по реакцията на шофьора на таксито, Харват бе убеден, че кракът на гринго отдавна не е стъпвал тук, ако изобщо е стъпвал.
Избра си маса в ъгъла, далеч от останалите клиенти, откъдето да вижда вратата.
След няколко минути една сервитьорка дойде да му вземе поръчката. И тя като портиера не изглеждаше изненадана от появата му.
— Cerveza, señor?
Пиеше се му кафе, но бутилка бира на масата пред него му се стори по-подходяща по няколко причини. Забеляза, че сервират бутилирана „Бохемия“, и си поръча.
Когато сервитьорката отиде да му я донесе, Харват зърна за миг кухнята, където печаха някакво месо в пещ с горещи въглени — вероятно кабрито, ярешко. В северната част на Мексико козето месо беше традиционно ястие, както и дискадата — няколко вида месо в бирен сос, задушени в запечатан метален съд.
Харват явно беше проявил прекалено очебиен интерес към кухнята. След като му остави бутилката с бира, сервитьорката се върна с чиния месо, гарнирано с лук и прясна салца, и кошничка с царевични питки. Опита се да й обясни, че не е поръчвал храна, но тя му нареди да се храни и се отдалечи към друга маса с клиенти.
Понеже не знаеше кога отново ще има възможност да се нахрани, Харват си взе от месото, лука и салдата, сложи ги върху царевичната питка, отхапа и задъвка. Месото беше ярешко и много вкусно. Харват беше опитвал неведнъж лошо сготвено козе месо и веднага оцени ястието.
Когато се нахрани, сервитьорката се появи с някакъв крем, но Харват любезно отказа десерта. Попита го дали иска кафе и въпреки че все още бавно отпиваше от бирата, Харват каза „да“. Тя му поднесе чаша кафе де оя — местно кафе с канела — и отнесе чиниите и приборите от вечерята. Липсваше обаче ножът за месо, който Харват беше пъхнал под крака си.
След час в гостилницата бяха останали само две маси с клиенти. Харват отказа третата чаша с кафе и видя как барманът махна на портиера да дойде и му подаде две бележки.
Портиерът остави по една на масите с клиенти и зачака недоволните мъже да платят. Вместо да донесе и сметката на Харват обаче, портиерът изпрати последните клиенти и заключи вратата.
— Станете, моля — каза барманът на английски и застана до масата му, придружен от портиера. — Оставете ножа на стола.
Барманът беше здравеняк на около шейсет. Беше по-дребен от портиера, но изглеждаше като човек, който умее да отстоява своето и го е правил неведнъж. Харват не искаше да се счепква с нито един от тях, камо ли с двамата, но наложеше ли се, нямаше да се поколебае. „Усмихвай се на всеки срещнат и мисли как да го убиеш“ отдавна му служеше като мантра за оцеляване.
Извади ножа изпод крака си, изправи се и го остави върху масата, за да му е под ръка.
Барманът отстъпи две крачки назад и махна на Харват.
— Насам, моля.
Той се отдалечи от масата и тръгна към мъжа.
— Достатъчно. Ръцете на главата, моля.
— Какво става? — попита Харват.
— Чиста формалност. Вдигнете ръцете, моля.
Той го послуша и портиерът го претърси много внимателно. После барманът позволи на Харват да си свали ръцете и добави:
— Норберто ще ви прегледа багажа. Става ли?
Прозвуча като въпрос, но Харват беше врял и кипял и просто кимна.
Докато портиерът си вършеше работата, барманът каза:
— Доколкото знаем, никой не ви е проследил от летището.
— Кои „ние“?
— Казвам се Гилермо — отвърна барманът. — Но по-добре да не знаем повече един за друг. Нали?