— Вероятно — отговори Харват, наблюдавайки как портиерът тършува из чантата му. — Толкова ли е опасно в Монтерей?
— Навсякъде е опасно, сеньор.
„Вярно е“ — помисли си Харват.
— Интересно сиропиталище имате.
Барманът се усмихна и кимна леко.
— Приемете го като портал. Няма как да стигнете дотам, без да минете оттук.
Харват се почуди в какво го бе забъркал Никълъс.
— Всеотдайността, с която закриляте децата, е достойна за възхищение.
— Да речем, че съм лично заинтересуван нищо лошо да не им се случи.
Харват не се изненада. Ако тук наистина имаше сиропиталище и Никълъс някак си го използваше за свои цели, защо и други съмнителни типове да не се включат в играта?
Понечи да зададе въпрос на бармана, но в този момент портиерът закопча ципа на куфара му и кимна. Гилермо обяви:
— Готов сте.
— Колко ви дължа за храната?
— Заведението черпи.
Харват извади двайсетдоларова банкнота, остави я върху масата за сервитьорката и последва бармана, който излезе през задния вход на гостилницата.
28
На една пресечка от гостилницата стигнаха триетажна сграда, заобиколена от висока бетонна стена с масивна дървена врата, която изглеждаше на неколкостотин години. Гилермо извади връзка с ключове от джоба си, докато Норберто, портиерът, наблюдаваше улицата.
Барманът отдели един ключ, пъхна го в старата желязна ключалка и го завъртя. Чу се шумно изщракване и вратата се отвори. Харват последва Гилермо вътре, а Норберто влезе последен.
Озоваха се в просторен правоъгълен двор. Харват забеляза въжените катерушки на хвърлей от статуя на Дева Мария и веднага разбра къде са.
Стените бяха украсени със стенописи, изобразяващи играещи деца и истории от живота на светците. Над входа имаше надпис на латински: Alere Flamma Veritatis („Нека пламъкът на истината не угасва“). Интересно мото за сиропиталище, но Харват се развълнува. В момента пламъкът на истината му бе необходим повече от всякога.
Гилермо застана под надписа, извади друг ключ. Отвори вратата и подкани спътниците си да влязат.
— Чакайте тук — каза им, щом затвори вратата, — ще доведа сестра Марта.
Обстановката напомни на Харват началното му училище — подовете, покрити с балатум, дървените шкафчета, черно-белите снимки по стените, дори едва доловимата миризма на дезинфектант бяха същите. Пренесен в миналото, той се сети как всички монахини му се струваха еднакви и си представи сестра Марта като копие на директорката на училището му — сестра Макена. Сестра Марта обаче не приличаше никак на сестра Макена.
Носеше сини джинси и пуловер с емблема „Рътгърс“. Наближаваше четирийсетте, косата й бе къса и въпреки че не беше гримирана, изглеждаше много привлекателна.
Барманът изрече нещо неразбираемо на испански. Харват отбеляза само, че не я нарече „сестра Марта“, а „Мартита“. Монахинята на свой ред го нарече „Момо“ и го целуна по бузата, когато се накани да си върви. После протегна ръка на Харват:
— Аз съм сестра Марта.
— Приятно ми е, сестро. — Харват се опитваше да отгатне каква е връзката й с бармана.
— Наричай ме Марта. Тук не спазваме строго етикета.
— Затова ли Гилермо те нарече Мартита?
Монахинята се засмя.
— Не спазваме строго етикета, но не сме чак толкова фамилиарни. Само роднините ми казват Мартита. Гилермо или Момо, както го наричам, ми е чичо.
— Говориш английски много добре. Там ли си учила? — попита Харват, сочейки емблемата на университета върху пуловера й.
— Не. Получаваме дарения. Дрехите, които не стават за децата, изпращаме на бедните. Понякога персоналът открива нещо по моя мярка и ми го заделя. Така се сдобих с пуловера.
— А английският?
Сестра Марта излъчваше обаяние. Беше силна и като повечето монахини, които познаваше, вероятно се държеше строго, когато е необходимо, но умееше и да предразполага.
— Родителите ми залагаха много на образованието. В училище изучавах английски и френски. Преподавам и двата езика на децата тук.
— Те сигурно спят сега?
— Да — усмихна се сестра Марта. — На горния етаж. Само по това време приличат на ангелчета. През деня положението е съвсем различно.
— Сигурен съм, че не те оставят да скучаеш — усмихна се на свой ред Харват.