Тя махна с ръка, подканвайки го да сменят темата.
— Късно е и знам, че не си дошъл да видиш как се ръководи сиропиталище.
— Честно казано, сестро, не знам защо всъщност съм тук.
— Тук си, защото Бог е поискал.
— Разбира се — съгласи се той, — но в този случай Бог използва посредник.
— Имаш предвид Никълъс?
— Да. Предполагам, че съм тук, защото ти ще ми помогнеш да се срещна с него.
Сестра Марта кимна.
— Уредила съм утре да отлетиш през границата със специален самолет.
Харват я изгледа втренчено.
— Не е такъв полет — увери го тя, усетила подозрението му, че става дума за наркотрафик. — Напълно легален е. Имам приятел, който ежедневно превозва до Тексас богати рехиос, решили да пообиколят тамошните магазини.
— Рехиос?
— Рехиомонтанос или рехиос за по-кратко — така наричаме хората от Монтерей.
— Къде се приземяват? — попита Харват.
— В град Макалън.
— А митниците и емиграционните служби?
— Летището е малко — обясни тя, — а пилотът е американец. Непрекъснато докарва и откарва хора и всички го познават.
— Но все пак проверяват пътниците, въпреки че идват само за един ден и вечерта се връщат в Монтерей?
— Да, но не толкова щателно колкото по големите летища. Стига да имаш валиден паспорт, само го прелистват и те пускат. Ти имаш валиден паспорт, нали?
— Да — кимна Харват.
— Тогава всичко е наред. Ще минеш веднага.
— Не разбирам защо ми помагаш.
— Не е необходимо да разбираш.
— Защо поемаш риск заради Никълъс? — настоя той.
— Какво рискувам? Резервирала съм ти място в достъпен чартърен самолет.
— Знаеш какво имам предвид.
— Никълъс е много щедър към нашето сиропиталище. Когато картелите набелязаха Момо и започнаха да го притискат да им предостави гостилницата за сделки с оръжия и наркотици, Никълъс му помогна. Не искаше да излага на опасност децата. Добър човек е. Не знам нищо за миналото му и не искам да знам. То е между него и Бог. Знам само, че промени коренно живота на децата тук.
— Често ли му съдействаш?
— За пръв път ме моли за услуга. Предполагам, че много държи на теб.
Харват не знаеше как да й отговори.
— Каза ми, че си добър човек — продължи тя — и от години служиш на хората. Друго не искам да знам. Затова си тук и затова след няколко часа ще те кача на самолета.
— А когато се приземя в Макалън?
Сестра Марта извади лист от джоба си и му го показа.
— Никълъс каза да търсиш това.
29
Вирджиния
Рийд Карлтън знаеше, че трябва да отбягва Вашингтон и околностите му, включително Джорджтаун, на всяка цена. Имаше прекалено много камери. Вече рискува веднъж, когато остави съобщението в тайника на Томи, но повече не биваше. Банкс бе на същото мнение.
Предложи му да се свързват чрез личната рубрика на „Вашингтон Поуст“, докато си организират тайници извън града — стара шпионска тактика да остават невидими. Трябваха им само кредитни карти, каквито продаваха във всички дрогерии и супермаркети. Единственият недостатък беше времето, което минаваше между публикуването на обявата и появата й онлайн.
Карлтън обясни на Банкс как да използва рубриката в интернет. За щастие възрастният мъж се ориентираше достатъчно добре в мрежата и двамата успяха бързо да договорят системата.
Най-безопасно бе да изберат два града — големи, но не прекалено очебийни — и да маскират съобщенията като обяви от Оукланд и отговори от Тампа. Така нямаше да оставят дигитална следа. И макар размяната на послания да не бе мигновена, все пак беше най-близкият до реалното време вариант, при който не рискуваха да ги разкрият.
Двайсет и четири часа по-късно Банкс публикува кодирано съобщение в оукландската рубрика за обяви, настоявайки за незабавна среща. Карлтън отговори с обява в рубриката за Тампа и след няколко часа двамата седяха в ресторант край Фредериксбърг.
— Имаш сериозни проблеми, момчето ми — каза Томи, след като сервитьорката им наля кафе и се отдалечи. — Залостили са службата ти по-стабилно от банков сейф.
— Какво имаш предвид?
— Запечатали са я и са поставили охрана.
— Кой? — попита Карлтън.
Банкс вдигна чашата си и отпи глътка кафе.