— ФБР, но надушвам по-скоро ЦРУ.
— Значи наистина си отмъщават?
— Подозрително е, спор няма. Свързах се с куп приятелчета в Управлението, но никой не си развърза езика. Нито един.
— Какъв е изводът?
— Изводът е — отвърна Банкс, — че се мъти нещо много сериозно.
— Да.
— Не поискаха да разговарят с мен, но аз не се отказах. Някъде по веригата някой ги е сплашил здравата и им е наредил да мълчат. Явно натискът е сериозен, та реших и аз да окажа натиск.
Карлтън погледна изпитателно мъжа срещу него.
— Обичам те, Томи. Извадил си тайните архиви, нали? — Мълвеше се, че като прословутия директор на ФБР Едгар Хувър години наред Томи Банкс е попълвал досиета на висшестоящите в Управлението. Той не беше изнудвач по природа. Досиетата в ума му бяха по-скоро застраховка или козове, които да изиграе в името на справедлива кауза, когато несправедливо препятствие се изпречи на пътя му.
— Вероятно е по-добре да не узнаваш подробностите, но, да, извадих нещо, което знам за някого там. Голяма каша от седемдесетте. Не знам дали не е изтекла давността, но е достатъчно да му създам купища проблеми и да му спра пенсията. Да не говорим колко ще се червят онези на седмия етаж.
— Оценявам усилията ти.
— Не ми благодари — отвърна Банкс. — Този човек е истинска невестулка. Заслужава си го. Проблемът е, че не ми каза много.
— Капка по капка, вир става. Целият съм в слух. Какво разбра?
— Управлението няма право да преследва американски граждани на американска земя. Затова вътрешните операции са поверени на ФБР. Истинският подстрекател обаче е от другаде. От някоя много потайна организация с много власт.
— По-потайна от ЦРУ? Какви ги говориш? Директорът на Националното разузнаване?
— Които и да са, те стоят зад обвинението, което са ти лепнали.
— На мен? — възкликна Карлтън. — Не вярвам на ушите си!
— Всъщност не само на теб. На цялата ти организация.
— На оперативния ми отдел?
— Моят човек не уточни.
— В какво ме обвиняват?
Банкс вдигна отново чашата, но този път я задържа пред устните си, вместо да отпие.
— Предателство — прошепна.
Карлтън се смая.
— Предателство? Шегуваш се! Това е безумие.
— Съгласен съм, а и по изражението на моя човек се четеше, че и той не вярва.
— Познавам ли го?
Банкс остави чашата си на пластмасовата маса.
— Както споменах, по-добре е да не узнаваш подробности.
Карлтън кимна, облегна се назад и придърпа към себе си чашата с чинийката й.
— В какво по-точно ни обвиняват? Какво твърдят, че сме направили?
— Още не съм разбрал. Чуят ли думата „предателство“, хората все едно се натъкват на токсични отпадъци. Мигом отстъпват назад. Никой не иска да припарва наблизо, за да не се зарази.
— Нещо по-сериозно е. Няма как просто да ни нарочат за предатели и да ни избият без съдебен процес.
— И двамата знаем, че извънсъдебните мерки съществуват още от зората на нацията ни.
— Срещу чуждестранни врагове на държавата — каза Карлтън. — Не срещу американски граждани.
Банкс сви рамене.
— Неколцина американци също са си получили заслуженото.
— Да, но се броят на пръсти и случаят винаги е подлежал на съдебно разглеждане, макар и постфактум.
— Откъде знаем, че ти си изключение?
Карлтън го погледна изпитателно.
— Спестяваш ли ми някаква информация?
— Не. Просто играя ролята на адвокат на дявола.
— Изключено е някой съдебен състав да реши, че аз или някой от хората ми сме способни на предателство.
Банкс поклати глава.
— Наистина се налага да те обучавам наново. Не си овладял чувствата си.
— Знаеш ли колко от моите хора — изключителни личности, изключителни патриоти — бяха избити?
— Да, знам. На твое място и аз щях да съм вбесен, но щях да обуздая гнева, докато разбера какво, по дяволите, става. Защото иначе ще убият и мен. — При тези думи възрастният мъж замълча, отпи глътка кафе и продължи: — Умен си, Прасковке. По-умен си от мен, но ще ти трябва и последната капчица изобретателност, за да се измъкнеш невредим. Собственото ти правителство те е нарочило за предател и е сметнало доказателствата за толкова убедителни, че те е осъдило на незабавна смърт. Няма по-сериозна заплаха. Гневи се колкото щеш, след като намериш изход и стигнеш сигурен бряг.