Выбрать главу

39

Харват не успя да разсее достатъчно снайпериста, защото още щом отклони поглед в посоката, накъдето полетя камъкът Харват се хвърли, очаквайки да се приземи върху гърба му. Искаше да го сграбчи за главата, да я отметне назад, да разголи гърлото и да му пререже гръкляна. После щеше да наклони главата му напред и да забие ножа в основата на черепа му. Завъртайки острието, щеше да прекъсне мозъчния му ствол и да го обезвреди. Но не стана точно така.

Снайперистът се претърколи, стиснал пушката. Когато Харват се приземи върху него, младият мъж замахна с приклада и улучи лявата ключица на Харват. Тялото му понечи да се сгърчи от жестоката болка, но той си наложи да не помръдне. Огледа светкавично лицето и врата на стрелеца. За миг откри каквото търсеше.

Имаше предимство, защото тежестта му затискаше противника. Сграбчи приклада на оръжието и го блъсна напред.

Снайперистът изви глава, за да не го удари по лицето. Точно на това се надяваше Харват. Пресегна се над мерника и заби ножа. Острието проникна зад дясното ухо на мъжа и се спусна под челюстта, прерязвайки плътта и жицата на микрофона му.

Харват пренесе тежестта си от пушката върху острието, за да го забие възможно най-дълбоко. Щом преряза гръкляна, извади ножа и го заби между ребрата на мъжа. Носеше бронежилетка, но материята беше мека, предназначена да спира куршуми, а не ножове. Харват вложи още сила и заби острието още по-навътре и накрая в сърцето на мъжа.

Тялото на снайпериста се отпусна, сгърчи се и накрая застина. Пусна пушката. Харват стана и я вдигна. Борбата бе продължила по-малко от минута.

Харват остави пушката, свали радиото на младия мъж и завлече тялото му зад брястовете. При идеално стечение на обстоятелствата щеше да залови мъжа жив, за да го разпита, но сега нямаше с какво да му запуши устата и да го завърже. Дори да имаше, нямаше как да го наглежда и същевременно да следи къде са колегите му. Нямаше друг начин, беше използвал единствената възможност.

Макар да го беше правил и преди, не обичаше да се бие с нож. Имаше нещо варварско в ножовете. Схватката бе твърде близка, прекалено кървава и лична. Предпочиташе огнестрелните оръжия, защото му позволяваха да запази известна психологическа дистанция.

Не помнеше колко мъже е убил, дърпайки спусъка. Не техните лица се опитваше да прогони в най-тъмните кътчета на душата си. Преследваха го лицата на хората, които бе убил отблизо, от сантиметри. Не разбираше защо. Работата му бе да убива и той я приемаше. Защо тогава някои начини да убиваш са по-различни? Нали крайният резултат е същият?

Единственото възможно заключение бе, че у цивилизованите хора е закодирано отвращение към убийството. Хилядолетия наред притчите за доброто и злото се бяха предавали от поколение на поколение. Дори невръстните деца знаят истории, поучаващи колко несправедливо е да отнемеш живот, а като най-осъдителни се заклеймяват убийствата с прости средства — камъни, ножове, тояги или с голи ръце — сякаш инструментите, най-често свързвани с убийство, са тези, съществували откакто свят светува.

Отнемайки живот с пистолет, Харват усещаше посредничеството на куршума. Натискаше спусъка, куршумът политаше и убиваше мишената. Чисто, просто и лесно за скриване в железния сейф, заровен дълбоко в съзнанието му. Колкото и пъти да убиеше, в сейфа оставаше място. На пръсти се брояха убийствата, справедливи или не, които се измъкваха от металната си килия и измъчваха съвестта му.

Сред най-силните качества на Харват обаче бяха несломимата му воля и способността му да се съсредоточава върху настоящата мисия. Не се поддаваше на съмнения и колебания.

След като скри тялото на снайпериста, той нагласи пушката и легна зад нея. Беше „Ремингтън 700“ със заглушител за звук и отблясък и подвижен пълнител. Нямаше представа какъв калибър е, но предположи, че е достатъчно мощна, за да върши работа от такова разстояние.

Върху оръжието бе прикрепен термален оптически мерник, способен да „вижда“ в пълен мрак. Харват остави радиоапарата на земята, увери се, че нивото на звука е минимално и надникна през мерника.

Съдейки по думите на снайпериста, колегите му бяха трима — тоест, съшият екип като в Париж и Испания.

Когато Харват започна да оглежда мястото през оптичния мерник, лампите в къщата за гости внезапно угаснаха.

— Хайде… Къде сте? — прошепна той, намествайки приклада до рамото си.

За частица от секундата го обзе страх, че нападателите носят облекло, прикриващо телесната им температура, но скоро различи цветен мъжки силует да приближава към къщата от север. Носеше тактически автомат със заглушител.