Единственият начин да намери нова кола, която няма как да свържат с него, бе да открадне. Обмисли малобройните варианти, докато отключваше джипа и се качваше. Включи лаптопа и го остави на съседната седалка. „Макдоналдс“ предлагаха безплатен интернет достъп. Той излезе от паркинга и пое към най-близкото заведение от веригата, което се намираше на около четири километра от мотела.
Още в началото на кариерата си Карлтън бе научил, че най-важният фактор, когато крадеш кола, е да избереш някоя, чието изчезване няма да забележат — или поне няма да го забележат веднага. Десетилетия наред любимите ловни полета на шпионите бяха дългосрочните паркинги. Изчакваха някой да дойде, да паркира и да се качи на междущатски автобус. Щом автобусът потеглеше, запрятаха ръкави. Тези времена обаче бяха отминали.
Някои все още прилагаха метода, но Карлтън не го предпочиташе по няколко причини. С напредъка на технологиите повечето автомобили разполагаха с модерни електронни системи, възпрепятстващи запалването на двигателя с оголени жици, освен със специални инструменти, каквито той нямаше. Значи трябваше да търси по-стар автомобил. Щеше да се наложи да дебне дълго край някой паркинг, докато пристигне подходяща кола. А колкото по-дълго чакаше, толкова по-силно ставаше изкушението да задигне кола, престояла на паркинга неизвестен период от време. Поддадеше ли се на изкушението, рискуваше да попадне на автомобил, чийто собственик може да се върне всеки момент.
Най-сериозният довод срещу този метод обаче бе охраната на дългосрочните паркинги. Не само шпионите бяха набелязали тези паркинги, а и професионалните автокрадци, и собствениците се стараеха да възпрат набезите им. Накратко, не си струваше, особено след като съществуваше далеч по-добра възможност.
Карлтън паркира джипа срещу „Макдоналдс“, включи се в мрежата на заведението и въведе търсене. За по-малко от секунда получи резултат, както и карта с пет дигитални флагчета. Провери уебсайтовете на институциите и проведе дигитално разузнаване с помощта на картата. От петте само една отговаряше на критериите му. Проучи маршрута, изключи компютъра и се върна на шосето.
След срещата с Банкс се бе примирил с факта, че няма да успее да разнищи заговора срещу организацията му само с помощта на логиката. Конспирацията беше твърде мащабна, неизвестните и въпросителните — твърде много. Хората, преследващи него и хората му, разполагаха с невероятна подкрепа на изключително високо ниво. Все още нямаше представа какъв е залогът и какво планират, но знаеше, че е нещо голямо. Това означаваше, че съзаклятниците ще действат крайно предпазливо.
Означаваше също така, че навярно имат оперативен опит. Банкс споделяше мнението му. Архитектите на замисъла очевидно познаваха отблизо Вашингтон, щом бяха успели да създадат и да осъществят измама с такъв размах, подплатена с десетки убийства. Несъмнено бяха наясно със задкулисните игри във властта, с всяка карта в тестето и кога да изиграят своите козове, без никой да разбере. Следователно заговорниците бяха вътрешни хора, които познават от първа ръка структурата на разузнавателната общност и на държавното управление. Военните също бяха замесени.
Само добре обучен и специализиран персонал би успял да елиминира агентите му. Очевидно не ставаше дума за обикновени наемни убийци. Не беше невъзможно да се свие кръгът и Карлтън бе започнал да съставя списък. Сако шепа елитни отряди биха могли да осъществят операцията — британски, руски, навярно австралийски. Прецизното изпълнение изискваше строга дисциплина — още една причина да предполага, че убийците имат военен опит.
Не биваше да пропуска и възможността да са участвали американци от звената за специални операции, но тази хипотеза бе по-трудна за преглъщане. Общността на специалните оперативни агенти бе малка и тясно обвързана. Освен ако ударните отряди не бяха съставени от морално компрометирани мъже, отлъчени от общността, изглеждаше немислимо американски агенти да се обърнат срещу колегите си. Въпреки това се налагаше да обмисли всички варианти.
Въпросът го преследваше по целия път. Заговорът бе толкова мащабен, че се питаше дали не е начало на някакъв преврат. Само това обяснение побираше всички парченца от мозайката, които бе съумял да събере. Защо иначе ще поемат такъв огромен риск? Защо ще поставят всичко на карта?
Карлтън бе видял достатъчно и знаеше, че подобни кроежи съществуват. Собствената му организация бе участвала във възпирането на най-коварния замисъл, с който се бе сблъсквал. Беше ли свързан с настоящия? Дали не ставаше дума за нова атака, която не бяха успели да разкрият?