Рийс знаеше комбинациите на двата портала по пътя към комплекса и продължи направо към вдигнатата врата на гаража, където Харис съхраняваше и поддържаше колите, използвани на стрелбището. Харис приближи заднешком към багажника на Рийс своя „Поларис Рейнджър“ и започна да прехвърля оборудването, включително прощалния подарък от Марко, още преди Рийс да е успял да изключи от скорост. Марко беше пратил шофьора си да донесе раница, пълна със 100 000 долара в различни банкноти, малко след екскурзията им в Мексико, така че Рийс да не може да откаже. Освен парите, в раницата имаше написана на ръка бележка: „В случай че ти трябват пари за път, приятелю. Задръж рестото. Марко“. Рийс изскочи от колата и се зае да помага на Харис с товаренето на кутии за оръжия и торби.
— Не знам как да ти се отблагодаря за това, Клинт. Наистина.
— Ти би направил същото за мен, Рийс, останалото няма значение. А сега се сбогувай с приятелката си. Обещавам, че смъртта ѝ ще е бърза.
Рийс потупа любимия си „Ланд Крузър“. Време беше да се прости с него след дългите години вярна служба. Знаеше, че утре по изгрев-слънце колата му вече няма да я има, вероятно пратена на дъното на намиращия се недалеч Лавленд Резервоар. Харис издърпа веригите, за да спусне вратата на гаража, след което двамата се качиха в рейнджъра му. Ревът на двигателя беше твърде силен, за да могат да разговарят, докато изминаваха краткото разстояние до стрелбището. А и нямаше какво толкова да си кажат. Харис спря в северния край на дългото равно стрелбище и откачи от колана си радиостанция „Моторола“.
— Тайдър, тук Кениън, чуваш ли ме?
— Чувам те, Кениън, на пет минути път съм — отвърна женски глас с южняшки акцент, който се долавяше ясно въпреки лошата връзка.
— Разбрано, готови сме. Има лек вятър от запад, по-малко от пет километра в час. Стрелбището е чисто.
— Разбрано, Кениън, ще се видим след малко.
— Ето я. — Харис посочи едно петънце на хоризонта право на север. Когато то приближи, Рийс чу бръмченето на перки. Машината прелетя точно над тях, преди да направи остър завой и да се изравни с отсрещния край на еднокилометровата писта. Със спуснати колесници и задкрилки пилотът приземи „Пилатус PC-12 NG“ непосредствено зад вала за посрещане на куршуми, възползвайки се от всяка налична педя от пистата.
Едномоторният самолет беше боядисан в сребристо и приличаше на хищна птица. Забавянето на скоростта му беше рязко и седемстотин метра след мястото на кацане той вече се движеше с нормална скорост. Пилотът мина покрай двамата мъже при колата и обърна самолета на 180 градуса, насочвайки носа му обратно в посоката, от която беше пристигнал. Машината спря и оборотите намаляха чувствително; няколко секунди по-късно двигателят се изключи и витлото започна да забавя въртенето си.
Почти веднага вратата от лявата страна на самолета се спусна надолу и в отвора се появи Лиз Райли с целите си сто шейсет и пет сантиметра. Носеше пилотски слънчеви очила и косата ѝ беше прибрана на опашка, покрита от алена бейзболна шапка на Университета на Алабама. Изглеждаше така, сякаш излиза от фитнес зала, а не от пилотска кабина. Беше облечена в късо сиво горнище без ръкави и прилепнал по тялото черен панталон за йога. Раменете и ръцете ѝ бяха мускулести, без да изглеждат мъжки, резултат от пристрастяването към фитнеса по време на възстановяването ѝ от раните. Дясното ѝ рамо и част от дясната ръка бяха покрити със сложни татуировки. Тя скочи пъргаво на земята и награби Рийс в мечешка прегръдка.
— Много съжалявам за всичко, Рийс. Наистина.
Рийс отвърна на прегръдката ѝ. Лиз беше най-близкото подобие на сестра, което бе имал някога.
— Твой ред е да ми спасиш задника, Лиз.
— С удоволствие! Да товарим багажа и да се изнасяме.
Лиз грабна една от торбите и изтича по стълбата на самолета. Остави багажа и застана на вратата.
— Подавайте ми останалите. Трябва да разпределя правилно товара.
Двамата мъже започнаха да разтоварват колата, а Райли се зае да поставя различните торби и кутии на местата, които избираше за тях. Тя не беше от момичетата, на които да предложиш помощ за вдигане на нещо тежко. Накрая застана в предната част на салона и започна да брои багажа, като пресмяташе наум.
— Добре, момчета, натоварени сме. Качвай се, Рийс.
Рийс прегърна Харис и стисна ръката му.
— Ще се видим, когато се върнеш — рече Харис.
Рийс кимна с поглед, който беше повече от красноречив. „Няма да се върна.“ После се качи по стълбата. Лиз посочи свободната седалка в пилотската кабина, вдигна вратата-стълба и я застопори. След това се настани пъргаво на лявата седалка, сложи си слушалките и бързо направи проверка на уредите. След като се увери, че всичко е наред, вдигна оборотите до пълна мощност. Когато двигателят зарева, освободи спирачките и самолетът рязко се понесе напред по пистата, като прикова Рийс към облегалката. Лиз дръпна назад ръчката за управление и носът се вдигна нагоре. Самолетът се издигна над вала в края на пистата и започна да набира височина, докато колесниците се прибираха във фюзелажа.