По-късно същата вечер Рийс прочете на Люси любимата ѝ приказка „Където бродят дивите неща“, като имитираше глупавите танци на съществата, за да не се видят прекалено страшни на дъщеря му, след което ѝ изпя „Спинкай сладко“. Докато завършваше с „ти си най-сладка на света“, очите на Люси се затвориха и тя се унесе в невинния сън на децата. Рийс я зави, усмихна се на малкото си ангелче и го целуна по челото. След това провери дали нощната лампа е включена в контакта, преди тихо да затвори вратата и да тръгне на пръсти по коридора към кухнята, където Лорън го очакваше за чаша вино преди да се качат в спалнята…
Докато завиваше от главния път към квартала, Рийс рязко се изтръгна от унеса си. Сърцето се сви в гърдите му, слабите отблясъци на мигащи светлини по дърветата накараха косъмчетата на тила му да настръхнат. Светлините станаха по-ярки, докато наближаваше своята пряка, и когато колата зави наляво, кръвта му се смрази. Вместо живописната мирна сцена, за която си беше мечтал през целия си престой в Афганистан, очите му съзряха жестокото мигане на сини и червени светлини. Сякаш всички полицейски коли, пожарни и линейки в Коронадо се бяха струпали на улицата. Колите бяха спрени безразборно пред дома му и един униформен полицай опъваше жълта лента около добре поддържания му двор, за да попречи на събралите се съседи да влязат на сцената. Рационалният център на мозъка на Рийс знаеше точно какво означава това, но емоциите му отказваха да го приемат. Семейството му трябваше да е добре. Те бяха единственото, което имаше.
Изскочи от колата, без да гаси мотора, и се втурна към вратата на дома си. Успя да стигне средата на двора, когато полицаите го видяха и започнаха да му викат да спре. Пръв го настигна някакъв пъпчив патрулен полицай, който изглеждаше по-млад и от момчетата, кандидатстващи за тюлени. Изпречи му се, сякаш значката на гърдите му може да спре скоростта и инерцията на по-едрия мъж. В очите му проблесна паника, когато Рийс издаде рамо напред и го запрати през ниската ограда. Втори полицай извади пистолета си, но не беше готов да го използва и миг по-късно оръжието отлетя от ръката му. Незабелязан детектив сграбчи Рийс изотзад в мечешка прегръдка и си спечели счупена ключица, когато рамото му срещна паважа на пътеката. Още полицаи се хвърлиха в мелето и не след дълго захранваните от адреналин и ярост умения бяха победени от множеството. Докато полицаите се опитваха да задържат ръцете му, някой го напръска с лютив спрей, от който сетивата му пламнаха. Белезниците вече се бяха впили в китките му, когато младият полицай, който беше дошъл на себе си и се бе върнал от съседния двор, получи отмъщението си, като изрита проснатия Рийс в лицето с тока на кубинката си.
Един лейтенант награби младия полицай и го изблъска, а четири патрулни ченгета помъкнаха Рийс към улицата и го напъхаха на задната седалка на една „Краун Виктория“. Натъртен, напръскан със спрей и без да знае каква е съдбата на жена му и дъщеря му, Рийс внезапно беше връхлетян от мисълта за случилото се през изминалата седмица. Беше изгубил братята си тюлени, които се беше заклел да води, не му беше позволено да присъства на погребенията им, беше станал изкупителна жертва на бюрокрацията, която беше решила съдбата им, беше изгубил друг другар в уж самоубийство, а сега беше изправен пред възможността Лорън и Люси, които обичаше най-много на света, също да ги няма. Легнал на една страна със закопчани зад гърба ръце, той се разхлипа неудържимо. Емоциите, съчетани с лютивия спрей, превърнаха коравия воин в тресящо се желе. Трепереше целият, дишаше на пресекулки, а по лицето му се стичаха сълзи и сополи и омазваха седалката на патрулната кола.
Не му беше останало нищо да дава и нищо да губи.
11.