След едно разминаване на косъм в Мексико Сити преди няколко години Марко реши да премести семейството си в Сан Диего, като избра курортното градче Коронадо заради безопасността и близостта му до границата. От миналата година Марко и семейството му бяха двойни граждани — чест, за която той беше изключително благодарен. Това, че Америка ги беше приела с отворени обятия и им беше предложила убежище от насилието и несигурността в Мексико, беше нещо, което Марко нямаше намерение да забрави.
— Всичко е наред, Марко. Благодаря, че дойде. Колко дълго съм стоял там?
— Не съм сигурен, приятелю — съчувствено отвърна Марко. — Пристигнах и те заварих да стоиш там. Изчаках един час. Когато те видях да падаш на колене, разбрах, че е време да се намеся.
Продължиха да седят мълчаливо, докато колата бавно пътуваше покрай брега обратно към дома. Марко беше ревностен католик и за него нямаше нищо по-важно от вярата и семейството. Когато заговори отново, в гласа му звучеше почтителност и решимост.
— За бога, това е все едно моята дъщеря, моята жена. Онези, които са го извършили, са боклуци, гангстерски отрепки. Нарушили са съглашение. Ще се погрижа за босовете им, независимо дали са знаели, или не. И ще ти помогна, приятелю. Зная какво трябва да направиш.
13.
Коронадо, Калифорния
Рийс седеше сам в мрака на дневната. Сетивата му бяха бомбардирани прекалено много — той просто искаше да не вижда и чува каквото и да било. Главоболията се бяха влошили още повече. Рийс беше сигурен, че туморът го убива. Да види как домът му изглежда така, сякаш е бил сцена на престрелка някъде далече, само усилваше заслепяващата болка. Стените бяха на решето от стрелбата, а входната врата беше сменена от парче шперплат, заковано за рамката. Подгизналият от кръв килим в спалнята беше махнат от почистващия екип, а голяма част от мебелите бяха или надупчени, или направени на трески. Поради неизвестни за него причини насилието, което се мъчеше да държи отвъд океана, беше дошло в дома му и бе отнело семейството му.
Ами ако се беше прибрал направо у дома, вместо преди това да се отбива в отряда? Ами ако не беше отишъл в дома на Бузър? Ами ако беше отказал да иде в медицинския център „Балбоа“, а бе продължил направо към дома си? Ами ако…?
Би ли могъл да защити семейството си от банда тежковъоръжени нападатели? Достатъчни ли щяха да са уменията му с пистолета? Щеше ли да успее да се добере до автомата или пушката си?
Знаеше, че отговорът на тези въпроси е, че най-вероятно щеше да лежи мъртъв до жена си и дъщеря си. Трябваше да повярва, че е бил пощаден неслучайно — за да разбере какво се е случило и да накаже виновниците.
Мислеше си, че знае нещо за вината на оцелелия, след като беше видял как някои от най-силните специални воини стават нейна жертва, след като изгубят другари в битка. Събитията от последните няколко дни го накараха да осъзнае, че всъщност не е знаел абсолютно нищичко.
„Трябваше да съм тук. Трябваше да умра с тях“ — помисли си Рийс и погледът му се насочи към канапето до него, където дъщеря му обичаше да се свива на кълбо и да слуша приказка, където жена му би се сгушила в него с чаша вино, за да гледа някой филм, след като е сложила Люси в леглото. Това място никога вече нямаше да познае онази радост. Сега то беше празно и празнотата никога нямаше да бъде запълнена. Е, не съвсем празно. Сега мястото беше заето от студения тъмен метал на деветмилиметровия му глок.
Дали смъртта щеше да заличи болката? Нямаше ли да е най-добре просто да сложи край на всичко и да иде при Лорън и Люси? Искаше го повече от всичко. Ръката му посегна към пистолета и пръстите му бавно се свиха около него. Беше като продължение на тялото му. Правилно. Рийс сложи оръжието в скута си и погледна семейната снимка, която беше сложил на масичката пред себе си.
— Обичам те, Лорън — прошепна той, докато опираше дулото в брадичката си и пръстът му лягаше върху спусъка.
„Никога не си избирал лесния път, Рийс.“
А този беше прекалено лесен. Шибано лесен.
Очите му се присвиха и той си пое дъх.
„Остави чувствата да отминат, Рийс. Остави ги да отминат…“
Наведе се напред, прибра с плавно движение пистолета в кобура на кръста си, отдясно, и сложи снимката по очи върху масата.
Време беше да разнищи всичко това.
Колкото и да се опитваше да прочисти главата си от цялата тази бъркотия, просто не можеше да го направи. Факти, които не си пасваха, проблясваха в мислите му като слайдове — странната и спешна мисия, която бе довела до избиването на хората му, туморите, въпросите на ВМКСС, „самоубийството“ на Бузър и актът на невъобразимо насилие върху семейството му на тази тиха уличка. Подобни неща не се случваха случайно, особено като поредица.