Започна с нещата, които знаеше със сигурност. Смъртта на Бузър не беше самоубийство. Първо, Бузър не беше от хората, които зарязваха каквото и да било, особено живота. И Рийс беше напълно сигурен, че той не би зарязал него насред всичко това, независимо дали е страдал от посттравматичен стрес, или не. Най-издайническият факт обаче беше нещо, което Рийс не беше споделил със следователите от полицията. Нещо, което изискваше да познаваш Бузър, за да го разбереш. Той никога не би се застрелял с 9 мм пистолет. Външен човек, който се опитва да инсценира самоубийство, сигурно би предпочел да използва същия тип лично оръжие, който се зачислява на тюлените. Той обаче нямаше как да знае, че Бузър беше истински маниак на тема оръжие и го бе владеел майсторски още преди да му мине през ума да постъпи във флота. Бузър беше влюбен в „Колт 1911“ 45-и калибър — нещо, което повечето хора просто не биха могли да разберат. Той мразеше „деветката“ и макар да имаше в личната си колекция Р226, който се носеше от всички тюлени след 11 септември, неговото презрение към по-малкия патрон беше част от идентичността му.
Но кой би поискал да убие Бузър и да си направи труда да нагласи нещата така, че да изглеждат другояче? Същите, които биха изпратили цял екип в засада и след това биха убили семейство в дома му, хвърляйки вината върху някоя банда. Който и да беше, извършителят несъмнено разполагаше с внушителни ресурси. Може би бе дори някой от командването на Специалните части, макар че Рийс все още не можеше да събере кураж да мисли за това. Той не се връзваше на конспиративни теории, но беше виждал достатъчно съмнителни и необясними деяния, а и не беше достатъчно наивен, за да изключи подобно нещо. Но каква беше връзката? Засадата, Бузър, семейството му, туморите. Всички те имаха един общ знаменател — Рийс. Туморите бяха онова, което изпъкваше. Случилото се трябваше да е свързано с тях. Главата му запулсира и за момент Рийс изгуби нишката на мисълта. Нуждаеше се от свежи очи, които да погледнат всичко това. Но към кого да се обърне, щом не можеше да се довери дори на собствените си командири?
Скочи от канапето, затича се по коридора и рязко отвори вратата на гаража. Грабна раницата си от куката на стената и посегна към отделението на лаптопа. Извади тънкия Mac Book Air, отвори капака му и на пода падна визитка. Започна да набира номера на айфона си, но спря и прекъсна обаждането, преди да се установи връзка.
Погледна си часовника — 22:36, може би не беше прекалено късно. Излезе през задната врата на къщата и прекоси двора до вратата на съседа. Почука тихо, колкото да привлече вниманието му, но без да събуди децата. Продължи да чука все по-силно, докато съседът, който очевидно си беше легнал, отвори вратата само по боксерки.
— Здрасти, Джеймс, какво става?
Съседът му беше свестен тип, някакъв цивилен IT специалист, който винаги беше вежлив и като че ли леко си падаше по живеещия до него командос. Когато видя, че Рийс паркира колата си заднешком в алеята, започна да прави същото. После пък започна да носи същите слънчеви очила като Рийс и да кара стара „Тойота Ланд Крузър“. Беше безобиден и може би дори щеше да свърши работа. Рийс дори не можеше да се сети малкото му име.
— Здрасти, батерията ми падна, а задължително трябва да се обадя. Мога ли да използвам твоя телефон? — дружелюбно попита той.
— Разбира се, Джеймс… тоест Рийс… Влизай, можеш да използваш телефона в офиса ми.
Съседът го въведе в малкия си домашен офис, където имаше стационарен телефон до три компютърни монитора. Спря на прага и погледна за момент Рийс, но после схвана намека и бързо излезе, като затвори вратата.
— Кати — каза тя: вдигна на второто позвъняване.
— Кати, извинявай, че се обаждам толкова късно. Джеймс Рийс съм. Срещнахме се в Афганистан преди две седмици.
— Джеймс, разбира се. Господи. Прочетох за случилото се със семейството ти и исках да ти се обадя. Много съжалявам.
— Благодаря. Всъщност точно затова ти се обаждам. Цялата тази работа просто не се връзва и имам нужда от свежи очи. Четох материалите ти за Бенгази. Наистина впечатляващо. Нещо против да поговорим лице в лице?
— Разбира се, можем да се срещнем в Ел Ей. Или предпочиташ аз да дойда?
— Не, Ел Ей става. Какво ще кажеш за утре?
— Добре. Осем прекалено рано ли ти е? Недалеч от апартамента ми има „Старбъкс“. На Пета и Фиг, в центъра.