„Ударите така и не спират.“
— Разбрано, Дейв. Не мисля, че ще понеса още добри новини. А уж бях в отпуска до края на седмицата.
— Не решаваме ние. И, Рийс? Ъ-ъ, наистина съжалявам за семейството ти. Не знам какво да кажа, освен че съжалявам. Горе главата, ще го преживееш. Кажи ми, ако мога да помогна с нещо.
— Благодаря, Дейв, наистина го оценявам.
Рийс се облегна на канапето и се зачуди дали има достатъчно чиста униформа за Военноморското командване на специалните операции.
17.
Военноморско командване на специалните операции
Коронадо, Калифорния
Рийс шофираше, сякаш беше на автопилот. Седеше зад волана, но имаше чувството, че колата се движи самичка и той е просто пътник, чиито движения се диктуват от нещо извън него, като насън. Вцепенението беше отстъпило пред гнева, който несъмнено беше замъглил преценката му. Докато караше, нямаше как да не мисли за семейството си и болката в душата му го тласкаше към ръба на пословичната пропаст на отчаянието. Преминеше ли го, трудно можеше да се върне назад.
Излезе от шосе Силвър Странд, както беше правил безброй пъти през последните осемнайсет години, и спря при портала. Младият дежурен незабавно разпозна колата му. Нещо в начина на шофиране на човека в нея винаги му се беше виждало специално. В свят, изпълнен с надуто самочувствие, изпепеляващи погледи и ревностно придържане към ранга, около този офицер витаеше различна атмосфера, почти като тази на готин преподавател в колеж. Никога не пропускаше да се усмихне или да каже някоя окуражаваща дума и изпъкваше сред останалите особено защото това беше същият портал, който трябваше да използва и адмиралът, за да стигне до Военноморското командване на специалните операции, което управляваше административно всички отряди на тюлените. За дежурния ВКСО беше като Звездата на смъртта, а адмиралът бе въплъщение на Дарт Вейдър или дори по-лошо, господарят му — как му беше името? Върволицата коли, минаващи всяка сутрин през портала с щабни офицери, запътили се към края си…
— Добро утро, сър.
— Добро утро, Кен.
Никой офицер с изключение на капитан Рийс не се обръщаше към Кен по име. Всъщност те едва забелязваха присъствието му — за тях той беше просто досада преди намирането на място за паркиране и началото на работния ден.
Рийс показа военната си карта и Кен отдаде чест, както изискваше протоколът.
— Как върви с колата? — Веднъж се бяха заприказвали за коли и Рийс знаеше, че Кен възстановява стар „Форд Мустанг“ от 1969 година.
„Господи, дори след случилото се със семейството му ме пита за колата.“
— Добре, сър. И, сър? Ъ-ъ, моите съболезнования.
„Всички знаят.“
— Благодаря, Кен. Хубав ден.
— Благодаря, сър. — Кен отстъпи назад и макар че не беше нужно да го прави, застана мирно и рязко отдаде чест, докато Рийс бавно продължи през портала.
Гледката към Тихия океан беше забележителна. Вълните лениво се стоварваха върху брега и какофонията на прибоя напомняше на всички, че в тази красота се крие сила, която не бива да бъде подценявана. Рийс неволно си помисли за пътуването им от Антарктика до крайната им точка тук, в Южна Калифорния.
Стигна до един знак стоп и започна да завърта волана наляво, но спря. Наляво се намираха любимите му отряди, където беше прекарал повечето си време във флота. Върна се в реалността и си спомни накъде е тръгнал днес. Надясно. Към ВКСО. Всички мразеха да ходят във ВКСО. Униформите, пагоните, протоколът. ВКСО беше антитезата на всичко, което привличаше момчетата в отрядите на тюлените. ВКСО беше мястото, от което идваха безчувствените заповеди. Спуснати надолу по веригата от хора, които бяха толкова откъснати от тактическото им приложение, че се бяха превърнали в дефиниция на бюрокрация. „Политици в униформа.“ Рийс с неохота завъртя волана надясно. ВКСО беше мястото, където адмиралът беше върховният повелител.
Мина през още един портал и започна да се оглежда за място за паркиране. След 11 септември отрядите на тюлените се бяха разраснали значително — нови екипи, повече тюлени, допълнителен помощен персонал. Не беше помислено обаче за нови места за паркиране. Типично военно планиране. Рийс огледа паркинга и веднага забеляза тъмносиньо бентли на мястото, запазено за посетители при адмирала. „Странно.“
Намери свободно място до оградата, спря, облегна се в седалката и си пое дълбоко дъх. „Мамка му.“ В нищо от това нямаше и капка логика.
Мъчителната болка го връхлетя като мълния от ясно небе. „Тези главоболия! Дишай, Рийс. Всичко е наред. Дишай. Можеш. Дишай.“