Болката изчезна почти толкова бързо, колкото беше дошла.
Рийс си пое още един дълбок дъх и слезе от колата. Оправи униформата си и за хиляден път забеляза, че не е въоръжен. Така и не можеше да разбере правилата, които забраняваха на униформените да носят личните си оръжия в базата и дори да ги държат в колите си. Рийс можеше да изнесе автомати и гранати от същото място, в което не му беше позволено да носи деветмилиметровия си пистолет. Създадените от униформени бюрократи правила на практика обезоръжаваха едни от най-добре обучените и компетентни воини на света. Беше само въпрос на време врагът да се възползва от това.
Посещаването на ВКСО никога не беше приятно. Атмосферата там беше различна, макар че ВКСО се намираше само на няколкостотин метра от отрядите. Окаяният дежурен офицер имаше погледа на затворник, очакващ екзекуцията си, и вършеше работата си с подобаващ на физиономията му ентусиазъм. Застаналите зад дебело стъкло дежурни винаги изглеждаха доволни като касиери на бензиностанция, затворени зад подобни прегради в опасните квартали.
Рийс размени военната си карта срещу бадж на посетител и беше пуснат в лабиринта на ВКСО. Беше идвал няколко пъти тук на брифинги и не можеше да понася това място. Толкова далече от бойното поле мерките за успех се определяха от начина на подстригване и стриктното придържане към стандартите на униформата. Рийс направи всичко по силите си да скрие презрението си. Повечето хора в сградата бяха твърде старши, за да се бият, когато бе дошъл 11 септември. Когато „слизаха долу“, това обикновено означаваше, че се спускат в Центъра за тактически операции, скрит в обширната база — оазис в сърцето на територията на тези гадняри.
Адмирал Джералд Пилснър беше почти дребосък. Горе-долу във форма, но не човек, който незабавно ще предизвика уважение. Беше типичен офицер в най-унизителния смисъл на думата. Налагаше уважение заради ранга си, което беше в ярък контраст с хора като Рийс, който спечелваше уважението на хората си с думи и дела. В света на специалните операции репутацията е богатството ти и в този смисъл адмирал Пилснър беше много беден човек. Никога не беше водил мъже в битка, но оставяше всички „несведущи“, както военни, така и цивилни, да предполагат, че го е правил. Зад гърба му го наричаха лорд Фобит, военна закачка с хобитите от „Властелинът на пръстените“. Фобитите бяха хора, които никога не излизаха от безопасността на ПОБ. Естествено, адмиралът беше кралят на фобитите. Как е успял да се издигне до този чин си оставаше необяснима загадка за Рийс, макар че, честно казано, той не се беше замислял кой знае колко по въпроса — беше прекалено съсредоточен върху хората си и мисиите си, за да обръща внимание на политиките на висшите офицери. Той беше създаден за бой. Адмиралът пък беше създаден да бъде администратор и да се грижи за кариерата си. Рийс беше професионалист, а адмиралът — кариерист.
През последните години в „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“ бяха излезли поредици от доста критични статии, разкриващи разследвания за ръководството на адмирал Пилснър и отмъстителното му поведение спрямо подчинените му. Двама конгресмени с бляскаво военно минало се бяха зарекли да го сменят с някой по-подходящ за ръководител на една от най-добрите специални части на страната, като единият от тях дори излезе пред Сената, за да изобличи поведението на адмирала. Ако някой офицер от тюлените направеше нещо подобно на онова, което се пишеше за адмирала в пресата, щеше да бъде свален от поста си и набързо „пенсиониран“. Рийс подозираше, че либералните политически наклонности на адмирала при наличието на крайно ляв президент на демократите имат много общо със способността му да запази поста си. Адмиралът очевидно беше по-загрижен за разнообразието в специалните части и за отварянето на отрядите на тюлените за жени, отколкото за смазването на враговете на Америка. Беше готов на всичко, за да си осигури следващата звезда на пагона. Въпреки това Рийс не можеше да повярва, че този тип би могъл да остане още дълго във флота, независимо кого познаваше в коридорите на властта във Вашингтон.
Влезе в приемната. Адютантът на адмирала седеше послушно зад бюрото си с грижливо изгладена униформа със златен ширит на рамото, който показваше, че е старши адютант.
— Имам среща с адмирала — каза Рийс, веднага забелязал затворената врата на кабинета на висшия офицер.
— Подранили сте, сър — отвърна адютантът с тон, в който успя да вложи едновременно уважение и снизхождение.