Извади голям тъмножълт плик от нещо като плажна чанта и пръсна няколко снимки на малката масичка до балкона на стаята. Седна на единия от столовете и Рийс последва примера ѝ. Снимките бяха разпечатани на обикновена принтерна хартия, така че резолюцията не беше добра, но все пак се виждаха ясно.
— Събрах всичко това от базата данни на „Фокс“. Работя за тях на свободна практика и ми дават офис пространство, когато ми трябва, както и достъп до системата им. Имат изключително богата база данни и търсачка с технология за лицево разпознаване. Нямам специално потребителско име или нещо подобно, така че ще трябва да поработят здраво, за да разберат, че тъкмо аз съм ровила в базата.
Вдигна първия лист, на който беше разпечатана увеличена снимка на агента от ВСКР от профила му в Linkedln. Мъжът изглеждаше към четирийсетте, в добра форма и с прическа, с която приличаше повече на телевизионен водещ, отколкото на федерален агент.
— Както знаеш, това е Джош Холдър. Оказва се, че е бил следовател от армейския Отдел за криминални разследвания, преди да започне работа към Министерството на отбраната. ВСКР се занимава предимно със случаи на измами, но правомощията им са доста широки. Доколкото мога да преценя, той е от Северна Вирджиния и се е преместил сравнително наскоро тук.
Рийс се смая, когато тя показа следващата снимка. Беше от онези снимки, които фотографите правят преди изслушвания в Конгреса. Министърът на отбраната вървеше през Лонгуърт Хаус, заобиколена от помощници, приличащи на отбор по ръгби. Най-плътно до нея вървеше не друг, а Джош Холдър.
— Какво прави той с МИНОТ? — попита Рийс.
— Наистина добър въпрос. Защо някакъв агент средна ръка ще върви до министърката на отбраната и вероятен следващ президент Лорейн Хартли? Доколкото мога да кажа, той никога не е работил като охранител и никъде не е записан като член на екипа ѝ.
Третата снимка беше скрийншот от светско списание от Ел Ей, на която облеченият в смокинг Холдър стоеше сред група участници в някакво префърцунено благотворително мероприятие.
— Кой е този тип? — запита се на глас Рийс.
— Според списанието това е Сол Агнон. Проверих го и се оказа, че е служител на ето този човек — отвърна Кати и посочи високия мъж в средата на снимката. — Стив Хорн. Голяма риба във финансите. Той е шеф на частен капиталов фонд на име „Капстоун Капитал“. Другият на снимката е Майк Тедеско, свързан с „Капстоун“ и добре известен майстор по набиране на средства за семейство Хартли.
— Въпросният Майк излезе от кабинета на адмирала в деня, когато бях привикан при него.
— Е, не е било случайно съвпадение. Джеймс, всички тези типове са навързани по някакъв начин и се обзалагам, че с каквото и да са се захванали, става дума за много пари и много важни клечки. Не успях да открия повече. Като се изключи Linkedln, Холдър почти го няма в социалните медии, а справката в публичните регистри не дава нищо съществено. Успях да открия тези снимки единствено благодарение на софтуера за разпознаване на лица.
— Много съм ти благодарен за това, Кати. Вече имам някаква основа, от която да продължа. Наистина оценявам помощта ти. Върви да се забавляваш на партито.
— Радвам се да помогна и няма да те питам какво ще правиш с тази информация, защото съм сигурна, че не искам да научавам. Само внимавай.
— Ще внимавам. Мога ли да ги взема? — попита Рийс и посочи снимките.
— Твои са. — Кати ги прибра в плика и му го подаде.
— Утре имам час да ми прегледат главата. Ще ти пиша как е минало. — Той протегна ръка, но тя я перна настрани и пристъпи към него.
— Нали ти казах, падам си по прегръдките.
24.
Хед енд Спайн Асошиътс
Ла Хоя, Калифорния
Рийс трябваше да е в клиниката в 6:30, за да го подготвят за прегледа. Не успя да заспи през нощта, така че отиването навреме изобщо не го затрудни. Самият той не би го признал, но беше доста нервен заради биопсията. Не само че щяха да му бърникат в мозъка, но и имаше вероятност резултатите да потвърдят, че умира. Като се добавеха и събитията от последните седмици, всичко му идваше малко множко, но и по някакъв странен начин се чувстваше и някак свободен.
Зовеше го следващият свят, онзи с жена му и дъщеря му. Беше сигурен, че не иска да умира в легло след мъчителна битка с мозъчен тумор. Знанието, че смъртта му предстои, правеше всичко онова, което трябваше да стори, много по-ясно. Нищо не можеше да го спре. Всъщност смъртта го засилваше напред. Щеше да умре, докато отмъщава за войниците си и за семейството си. И това щеше да е добра смърт. Смърт на истински воин.