Очите на Рийс гледаха Бузър втренчено.
— Джоунси и Майк? — попита той, макар че вече знаеше отговора.
Бузър поклати глава.
— Съжалявам, Рийс. Исках да знаеш, преди онези от ВМКСС да са дошли. Гади ми се от тези типове. Шантавото е, че въпросите им не бяха за мисията. А за теб.
Рийс смръщи вежди, но бързо се окопити.
— За мен ли?
— Мисля, че търсят кой да опере пешкира. Просто така си мисля. Дръж се, шефе. Не си направил нищо лошо. Началството ни натресе тази мисия. Те определиха тактиката. Те са шибаняците, които трябва да бъдат разследвани. Те диктуваха тактиката, без да излизат от щаба. Да им го начукам на всичките.
Бузър открай време си имаше свой начин на изразяване. Не беше от хората, които подслаждат каквото и да било, и винаги казваше честно преценката си. Като лидер Рийс очакваше точно това. Дължеше го на хората си и на командната верига. Винаги казвай честно преценката си. По този начин един боен командир спечелваше доверието на подчинените си. Без доверие няма нищо друго.
„Хората ти ти се доверяваха, Рийс. А сега са мъртви. Съсредоточи се. Нещо не е наред. Нещо просто не е наред.“
3.
— Капитан трети ранг Рийс. — Гласът от коридора прозвуча повече като удостоверяване на факт, отколкото като въпрос. Бузър погледна командира си по начин, който казваше: „Това е задникът, за когото говорех“.
— Същият — отвърна Рийс и се надигна на лакти в леглото си.
— Здравейте, аз съм специален агент Робърт Бриджър от ВМКСС — каза новодошлият. Влезе в стаята и кимна на Бузър, като в същото време показа значката си на Рийс.
„Тези типове определено обичат да си показват значките“ — помисли си Рийс. Запита се дали знаят, че останалите военни си мислят, че тези от ВМКСС са просто онези, които не са успели да влязат във ФБР или ЦРУ, но не им е стискало да станат улични ченгета и затова са предпочели да се уредят в службата за криминални разследвания и да правят кариера, като съсипват живота на осемнайсетгодишни хлапета, дали положителен резултат на ежемесечните тестове за дрога.
Дори името на службата им беше подвеждащо. Въпреки че започваше с ВМ като Военноморска, ВМКСС изобщо не беше част от Военноморските сили, а федерална агенция с цивилни специални агенти, които разследваха личния състав на флота. Никой не ги обичаше особено.
Бузър стана и макар да говореше на Рийс, погледна агент Бриджър право в очите, докато казваше:
— Ще дойда след малко, сър. Ще съм наблизо, ако имате нужда от мен. — И излезе от стаята, за да остави федералното ченге и шефа си на четири очи.
Рийс спусна предпазливо крака на пода. Погледна ръцете си, махна системата и се изправи, след което протегна ръка на по-дребния мъж. Агент Бриджър изглеждаше свестен и като нищо може би просто си вършеше работата. Бриджър се усмихна и стисна протегнатата ръка.
„Доброто ченге“ — помисли си Рийс.
Бриджър беше облечен в „униформата“ на онези, които не носят истинска униформа във военна зона — изгладен жълто-кафяв панталон и реквизитна маслиненозелена риза в сафари стил с пагони, както и чисти бежови бойни кубинки. Рийс винаги се беше чудил за какво са пагоните. Оръжието му — „Зиг Зауер“ Р229 — беше на видно място на колана му в черен кожен кобур, покрит с драскотини, получени вероятно от непрекъснатото сядане и ставане от бюрото за поредната чаша кафе.
— Ако се чувствате в състояние, капитане, имаме няколко въпроса за мисията. Сигурен съм, че разбирате. Просто искаме да приключим колкото се може по-скоро, за да се върнете при хората си.
„Или при онова, което е останало от тях“ — помисли си Рийс.
— Малко бързаме, а? — попита той, оглеждайки болничната стая.
— Ами, работата е сериозна, сър. Трябва колкото се може по-скоро да намерим някои отговори за Вашингтон.
Рийс кимна, примирен с факта, че ще поеме вината, за която знаеше, че е негова. Винаги беше смятал, че като лидер трябва да споделяш успеха, но провалът е единствено и само твой. И когато постигаш успех, винаги трябва да го приписваш на момчетата. Защото те го заслужават най-много. А това беше абсолютен провал. Негов провал.
— Нещо против да се облека? — попита той.
— Няма проблем, капитане. Ще изчакам отвън.