— Къде е Юрцев?
— Замина си. За какво ви е?
— Закъде замина?
— Господи, откъде да знам? За вкъщи най-вероятно. Но какво се е случило?
— Къде живее? Имате ли номера на телефона му?
— Чакайте…
— Борис Иосифович, губим време! Обадете се на Юрцев, веднага!
Рудин сви рамене и отиде до телефона.
— Никой не вдига.
— Обадете се в офиса му, сигурен съм, че имате всички телефони, обадете се на всички! Трябва спешно да го намерим.
Хвърлих бегъл поглед към голямото огледало на стената и престанах да се учудвам защо Борис не зададе повече въпроси, а послушно започна да набира номер след номер. От огледалото ме гледаше пръстеносив безумец с пламтящи очи и такъв израз на лицето, сякаш държеше в ръка брадва и се готвеше да сече всичко наред.
— Нито един телефон не отговаря — каза Рудин и остави слушалката. — Защо не ми обясните…
— Къде ги изпрати той? Къде е този негов дяволски ловен дом?! — закрещях аз.
— Но аз не знам… наистина не знам.
Рухнах във фотьойла и се хванах за главата.
— Прав бяхте, Борис Иосифович, аз съм шампион сред идиотите! Наистина ми е време за пенсия. Ние с вас със собствените си ръце изпратихме трима души на сигурна смърт.
— Какви ги дрънкате? — възмути се Рудин. — Преуморен сте. Олег Иванович ще направи всичко, което трябва, за да осигури безопасността им, не се съмнявайте.
— Вярно, не се съмнявам — ще направи всичко, което трябва. Ще ги погуби.
— Но вие сте полудели, Владислав! Какви основания имате…
Вратата на спалнята се отвори и оттам изплува Маргарита по пеньоар.
— Какво става тук? — настоятелно попита тя. — Владик, ще ми обясниш ли?
— Нищо не става — озъбих се аз.
Само тя ми липсваше сега. За да бъде щастието ми пълно.
— Какво знаете за Юрцев? Кой е той изобщо, откъде се взе? Как стана един от вашите спонсори?
Оказа се, че Рудин не знае твърде много. Юрцев бил преуспяващ бизнесмен, много богат човек, меценат. Притежавал фирмата „Лада“, същата, която бе организирала пътуването по Черно море. Някога бил автомобилен състезател. Като спонсор бил препоръчан от кметството на града още преди половин година, когато се провеждали първите мероприятия по организирането на кинофестивала — всъщност това било всичко.
— Значи така, Борис Иосифович — казах решително, — трябва да изпратим хора в дома му и в офиса: да стоят там и да чакат, докато той се появи.
— И после, като се появи, какво?
— Да научат къде е откарал Катя, Руслан и Игор. При това ни е нужна правдоподобна легенда — например: получили сте телеграма от съпругата на Литвак, че едно от децата му е тежко болно, и Игор трябва спешно да замине за Москва. Разбрахте ли ме?
— Но не разбирам…
— Ама вие никога нищо не разбирате! — разкрещях се злобно. — Вземате пари от човек, за когото нищо не знаете, доверявате му живота на трима участници във фестивала, за които впрочем отговаряте. Искате всичко да бъде скрито-покрито, само и само да не развалите отношенията си с богатите си спонсори, затова не закачате местната милиция и не изисквате от Москва да изпратят бригада опитни служители, въпреки че имате налице четири трупа. Не разбирате нищо, защото не искате да разбирате. Спонсорите са ви обещали пари, ако доведете фестивала до победен край и не позволите да бъде закрит, нали? Ще поделят с вас печалбите си, нали? Защо службата ви за безопасност прилича на детска градина? Защото ви се свидят парите да наемете опитни хора и сте назначили приятели и роднини, на които плащате копейки, но срещу тези копейки те нищо не вършат, просто си почиват безплатно на морския бряг? Какво има в главата ви, Рудин — освен собствената ви алчност? Глупост? Слепота? Старческо слабоумие? Вашият Юрцев е закоравял престъпник, той е начело на наркобизнеса по цялото крайбрежие, а местните власти не го закачат, защото е разгърнал тук и хазартния бизнес — съвсем легално, разкрил е стотина нощни казина за богати безделници и плаща на местната хазна такива данъци, които позволяват на градската администрация да си живее живота най-безгрижно. А пък колко от данъците си спестява — това не интересува никого. Купил е всичко тук, превърнал се е в цар и бог, а вие, Рудин, му ближете задника и изпадате в оргазъм от удоволствие.
Изпуснах си парата и си поех дъх. Вярно, бях недипломатично груб, и то пред Рита… Лошо. Рудин стоеше неподвижно, с разкривено от ярост лице.
— С една дума изпращайте хората и научете къде е този ловен дом. Както искате, така го направете, но на всяка цена научете мястото! За целта най-много помага един хубав пердах, но не съм сигурен, че хората от вашата служба за безопасност ги бива за това. Ако ме търси някой, ще бъда долу, във фоайето.