— Защо не отворите прозорците? — попитах, като едва сдържах отвращението си. — Тук човек може да се задуши.
— Ами комарите? — Катя гаврътна поредната чашка и най-сетне благоволи да се извърне към мен. — Опитахме се да отворим, обаче те така налетяха! — Направи ужасена физиономия и очите й се окръглиха. — Гледай, вече нахапаха Русланчик, сега се чеше, горкият.
С тези думи тя хвана ръката на Руслан и започна нежно да гали сгъвката на лакътя му — уж ми предлагаше да се полюбувам на ужасните следи от коварството на комарите. Кийко изобщо не реагира на нейната недвусмислена ласка, седеше, отметнал глава назад върху облегалката на фотьойла, и издухваше цигарен дим към тавана. Да, тежък случай. Сега и с крик не можеш да ги вдигнеш, а трябва на всяка цена да ги махнем оттук. Но как?
— Тогава не трябваше да се парфюмираш — заявих сърдито. — Сладката миризма привлича комарите. Тук направо не може да се диша.
— О, без да искам! — кокетно замърка Иванникова. — Счупих си шишенцето. Костик е толкова миличък, избърса всичко, но пак мирише… Но на нас ни харесва, нали, Русик?
От тази сцена започваше да ми се повдига. Излязох навън. Заваруев пак лежеше под колата, а Лисицин и Юра, Мазаев тихичко си говореха нещо, застанали настрана. Дявол да го вземе, какво става?
Махнах им с ръка да дойдат.
— А всъщност какво прави тук Заваруев? — попитах ги. — За какво е дошъл?
— Казва, че брат му го помолил. Нали не може да остави хората в гората без никаква връзка с външния свят? Ами ако се случи нещо? Ако им потрябва нещо — продукти, да речем, или пък някой се разболее…
— Напълно правдоподобно — обади се Мазаев. — Щеше да е много по-странно, ако Юрцев не се бе погрижил за това и бе оставил хората в гората съвсем сами, без телефон и кола. Слава, ти абсолютно сигурен ли си?…
Той не довърши, но разбрах, че и него го гризат същите съмнения, които тормозят и мен.
— Вкарайте го в къщата да пиете чай — предложи Яковчик, който до този момент бе мълчал. — А аз ще прегледам колата. Може да има оръжие.
— Е, и какво, дори да има?
— Ами Костя няма разрешение, знам със сигурност. Наскоро беше дошъл в управата да пита какви документи се изискват за оформяне на разрешение. Ако намеря оръжие, ще имаме за какво да си говорим, а инак не можем да го разприказваме — той е в правото си.
— Добре, да опитаме — кимнах. — Може и да излезе нещо. Повикай го, а аз ще включа чайника.
Върнах се в къщата и влязох в кухнята. Тук миризмата на парфюм бе още по-силна. На масата имаше електрически котлон с две плочи и на него — чайник. Беше още горещ, явно нашата нетрезва компания вече бе пила чай, може би кафе. В ъгъла бяха изправени две газови буталки, но газова печка не виждах, макар че явно по-рано е била там — между бутилките и масата имаше празно пространство, по размери тъкмо колкото за печка.
Долях вода в чайника, включих котлона и взех да търся чаши и чай. Погледнах през прозореца и видях, че четиримата още стоят край колата и Костя Заваруев нещо разпалено обяснява на Паша Яковчик, а Серьожа и Юрий уж разсеяно разглеждат малините на близкия храст.
— Ей! Какво става? Идвате ли? — извиках от стълбището.
— Мен не ме чакайте — отвърна високо Заваруев. — Трябва да оправя колата. Днес съм в компенсация, взех я вкъщи да я постегна, да смажа това-онова, изобщо профилактика — и ей го, наложи се да тръгна спешно. Нося си всички инструменти.
— Я стига, Костя! — небрежно махна с ръка Яковчик. — Имаш цял вагон време, чак до утре по обяд. Ние ще вземем Игор с нас, а та ще пазиш тук останалите. Хайде, хайде, не разваляй компанията.
Но шофьорът изобщо не поддаваше и това никак не ми хареса. Страхуваше се да остави колата без надзор ли? Досетил се е, че искаме да я претърсим? Защото той прекрасно разбираше, че не може за едно влизане в къщата да заключи колата и да си вземе ключовете. От кого да я заключва в затънтената гора? Това веднага ще ни усъмни. Изглежда, все пак съм бил прав — оръжието на престъплението се намира в колата и трябва да го намерим.
— Абе не искам чай — продължи да се опъва Заваруев, — вече пих с тях преди един час. Така де, момчета, оставете ме да си гледам работата.