Кимнах леко и Сергей и Мазаев веднага скочиха върху шофьора отзад и му извиха ръцете.
— Най-важната мъжка работа знаеш ли коя е? — шеговито бърбореха те, докато влачеха насила Заваруев към къщата. — Да пие водка и да люби момите. Не е хубаво да разваляш компанията, компанията трябва да се уважава.
Погледнато отстрани, приличаше на весела шега, физиономиите на моите приятели бяха закачливи като на клоуни. Лицето на Константин Заваруев обаче с всяка крачка пребледняваше. Интересно: от какво ли се уплаши толкова? Да не би колата му да е претъпкана с компромати? Нищо, сега ще разберем.
Дружно нахълтахме в кухнята. Чайникът вече многообещаващо съскаше, на масата бяха чашите, които бях приготвил, а до тях — буркан нес кафе и захарница.
— Защо така братлето ти има само електрически котлон, като прост селски труженик? — попитах, докато насипвах в малкото чайниче чая за запарката.
— Ей тук е мястото на газовата печка, завчера я закараха на ремонт, утре ще я докарат. А засега ни е достатъчен и котлонът. Мястото тук е хубаво, Олег постоянно влачи някакви гости.
— Само дето има комари — възразих аз.
— Вярно, има — съгласи се Заваруев.
Говореше спокойно, но беше много блед. Защо ли е толкова нервен?
Вече бях налял чая в чашите и дори бях отпил, когато се появи Паша Яковчик. Физиономията му бе равнодушна, но по лекото движение на очите му, което успях да доловя, разбрах, че нищо не е намерил в колата. Нито оръжие, нито отрова, нито взривно вещество. Абсолютно нищо. Наистина ли съм сгрешил?
Дали ми се стори, или по лицето на Заваруев наистина се мерна усмивка? Той гаврътна горещия чай и стана от табуретката.
— Благодаря за чая, ще отида при моята красавица.
Така. Знаел е, че нищо няма да намерим в колата. Къде тогава? Скрил го е наблизо в гората? Мисли, Стасов, бързо мисли, напрегни остатъка от мозъка си, ако изобщо има нещо там!
— Седни, Костя. Трябва да си поприказваме.
Гласът ми навярно е бил напрегнат, защото Заваруев дори не се учуди, а някак отведнъж се смали още повече. Размахах пистолета пред физиономията му:
— Сядай, казах.
— Ама вие какво? — Той се заозърта, започна да мести очи от мен към Паша, Сергей и Мазаев. — Да не откачихте? Оставете ме да изляза, трябва да ремонтирам колата!
В гласа му се усетиха първите признаци на паника. Ох, Стасов, внимавай да не сбъркаш! Мислиш, че се е уплашил, задето го подозирате и ей сега ще го разобличите? Ами ако наистина се е уплашил, че вие сте престъпниците? Дойдохте тук, никой не го е предупреждавал за посещението ви, завлякохте го насила в къщата, а сега го заплашвате и с оръжие и настоявате да си приказва нещо с вас. Ами при такова положение всеки би се уплашил. Вие сте четирима и имате пистолет, а той е сам и не носи оръжие. Може би искате да го отвлечете за заложник като брат на крупен бизнесмен и после да искате откуп? Какво ли не може да си помисли човек…
Абе да става каквото ще! След една минута Заваруев седеше на пода, а двете му ръце бяха приковани с белезници към двата крака на тежката дъбова маса. Наведох се да му вържа краката и ми се зави свят. Остаряваш, Стасов, казах си, няма как, остаряваш — безсънните нощи не остават ненаказани. Много пушиш, малко почиваш и ето ти го резултата. Както ми каза един възрастен хирург, при когото отидох с поредната си обичайна травма и започнах да му се оплаквам, че по-рано болките ми минаваха за две седмици, а сега ме болят по три месеца: „Какво има за чудене, драги? Материалчето остарява вече…“
— Е, сега да си поговорим, Костя. За какво дойде тук?
— Нали ви обясних: брат ми ме помоли. Вие да не сте откачили? Какво смятате да правите? Пуснете ме!
— Добре, помисли си върху отговора три минути. След три минути пак ще те попитам.
Излязох от кухнята и надникнах в хола. Литвак продължаваше да хърка, обърнат към стената, а Катя и Руслан допиваха ликьора от голяма красива бутилка и тихичко пееха някакъв старинен романс. Сега бяха още по-пияни и човек можеше само да се чуди как все пак мърдат. Доколкото разбирам нещата, отдавна трябваше да са потънали в мъртвешки сън.
Седнах на външното стълбище и запалих цигара, като разглеждах замислено колата на Заваруев, паркирана в другия край на полянката. Нещо не бях предвидил докрай, нещо бях пропуснал, нещо се нуждаеше от повече мислене… Нямаше връщане назад, трябваше да изтръгна от Заваруев информацията по стария, изпитан начин и единствената ми надежда бе той да каже нещо. Ако каже, ще мога да спася положението, да му запуша устата и да направя така, че Юрцев да не закача оставащите в града Лисицин и Яковчик. Ами ако не каже? Ако нямаме в какво да го обвиним? Тогава Юрцев ще им види сметката веднага щом ние с Мазаев си заминем. Аз въвлякох Сергей и Паша в тази мръсна история и сега аз нося отговорност за тях. А излиза, че им причинявам големи неприятности…