От цигарата в устата ми се появи отвратителен метален привкус, както става винаги когато се разболяваш от грип и вдигаш температура. Само това ми липсваше сега — да се разболея!
Угасих недопушената цигара о каменното стъпало, хвърлих фаса в храстите и се върнах в кухнята. След свежия горски въздух от задухата и сладката парфюмена миризма ми се повдигна. На масата между чашите бяха дреболиите, предвидливо извадени от джобовете на Заваруев. Нищо, с което можеш да убиеш човек, или поне да го нараниш. Нито нож, нито пакетче с отрова.
— Какво, помисли ли си върху домашната работа? Още веднъж те питам: защо дойде тук? За какво те извика Юрцев?
Както се очакваше, не чухме нищо ново. Разговорът секна на една мъртва точка. За каквото и да питам Заваруев, той ще ми даде отговор, който няма да мога да опровергая, а бих могъл да го накарам да си изпее всичко само ако го хвана в лъжа. Лошото беше, че не биваше да го бия. Дори да не издържи и да каже нещо, батко му Юрцев определено ще забележи следите от побоя. Щом са го били — значи се е изтървал. Значи сега знаем нещо. Значи сме опасни. Пред мен стоеше една примитивно проста задача: да развържа езика на Заваруев така, че никой да не научи за това. Самият той сигурно няма да си признае. Но с какво да го подхвана?
Внезапно Паша Яковчик с грохот отмести от пътя си една табуретка и изскочи от къщата. Отвън се чуха характерни звуци — повръщаше. Грабнах чайничето със запарката, свалих капака и помирисах. Не, на нищо не миришеше. И от чашите не се долавяше никаква странична миризма. И вкусът на чая не бе странен… Нима все пак Заваруев е подхвърлил в чая някаква гадост? Но ако е подхвърлил, значи е било само в чашите, а не в запарката — нали и той пи от този чай пред очите ни!
Изтичах навън. Паша седеше на тревата, прибелял като платно, и дишаше дълбоко.
— Какво има, Паша? Боли ли те нещо? Режеща болка? Пробождаща? Да не би да имаш язва? Гастрит? — разпитвах го трескаво, като се вглеждах в изпотеното му лице.
Той поклати глава.
— Не, никога не съм имал нищо подобно — отговори с усилие. — Вие ми се свят…
— Полегни си — посъветвах го и се втурнах обратно към къщата.
Май всичко разбрах. Тази миризма на парфюм… Глупак, трябваше да се сетя по-рано! Пак добре, че и сега го проумях.
В кухнята прескочих проснатия на пода Заваруев и допрях ухо до газовата бутилка, на която с големи червени букви пишеше „Пропан“. Ами да, с почти нечуто съскане от бутилката излизаше газ.
Картината мигом се подреди. Не знам как Заваруев е разлял парфюма на Катя — имаше много начини и сега вече не беше важно кой от тях беше използвал. Събрал е локвичката с парцал и го е хвърлил в кухнята. Миризмата е силна и устойчива, надвива всички останали, включително и миризмата на газ. Не бива да се отварят прозорците — ще влязат комари. Литвак вече кърти, скоро и другите двама ще заспят. А после — едно от двете: или ще се надишат с пропан толкова, че повече няма да се събудят, или ще се събудят и някой ще щракне със запалката, за да запали цигара. И край. Колко е просто… Затова Заваруев не искаше да влезе в къщата, страхувал се е да не се отрови.
Концентрацията на газ в кухнята бе по-висока, отколкото в хола, затова Катя и Руслан още не усещаха нищо. Дори и да им е ставало лошо — нали са пили толкова, че не е чудно. А Паша реагира пръв — явно организмът му е по-слаб или има индивидуална непоносимост.
Със Сергей и Юра Мазаев се втурнахме да измъкваме целия кинематографичен елит на чист въздух. Най-трудно беше с Литвак: не можехме и не можехме да го събудим. В края на краищата двамата с Мазаев го хванахме за ръцете и краката и го изнесохме от къщата, после внимателно го положихме на тревата. Младите излязоха сами, пеейки с цяло гърло жесток романс за бялата и алената роза, едната от които била като опит плах, а другата, алената де — като мечта небивала.
…И двете мамеха и зовяха, и двете увехнаха…
Сладкогласните певци глътнаха кислород и също моментално увехнаха — още щом се отпуснаха на грижовно разстланото на земята одеяло.
Настанихме Паша Яковчик на задната седалка в колата на Лисицин, Сергей седна зад волана, Юра Мазаев — до него.
— Добре ли си помисли, Слава? — вече май за трети път попита Мазаев. — Я по-добре аз да остана.
— Не — отговорих твърдо. — Трябва да бъда сам, инак нищо няма да излезе.