Колата се скри зад дърветата, а аз се върнах в къщата и плътно затворих след себе си входната врата. Заваруев ме гледаше с ужас, като да бях избягал от клиниката луд.
— Значи така, Костя — казах бавно и седнах на табуретката до него. — Всички заминаха. Останахме сами с теб. Газта изтича. Следиш ли мисълта ми?
Той уплашено кимна.
— Ако ей сега бързичко ми разкажеш всичко, ще те освободя и ти ще излезеш да дишаш чист въздух колкото ти душа иска. Ако пък протакаш нещата и ми мънкаш, ще изгубя съзнание и тогава вече няма кой да те пусне оттук. Ще вдишваш сладкия аромат на пропана, докато не пукнеш заедно с мен. Схвана ли мисълта ми?
— Ти луд ли си? — попита той, облизвайки пресъхналите си устни. — Какво искаш от мен? Какво си се лепнал?
— Губиш време, Костя — вече ми се гади, кислороден глад, нали разбираш? Трудно е да се каже колко ще издържа, така че побързай, инак няма да успееш и ще останеш тук да изсъхваш. И да не ти хрумне да се преструваш, че изпадаш в несвяст преди мен. Докато мога да се движа, ще те връщам в съзнание и ще чакам да ми кажеш всичко. Е, харесват ли ти условията ми?
— Изнеси оттук бутилката, идиот такъв, или поне отвори прозорците, и двамата ще умрем! — произнесе Заваруев, като се стараеше да говори уверено.
— А, не. — Поклатих глава. — Там е смисълът я. Или и двамата ще останем живи, или и двамата ще пукнем. Това е, няма други варианти.
И той започна да говори. Слушах го и се борех с повдигането и слабостта, виеше ми се свят дори в седнало положение, целият бях потен, ризата бе полепнала по гърба ми. Сърцето ми биеше лудешки, та имах чувството, че гърдите ми подскачат. Но не мърдах и слушах.
— Милицията отдавна знае за тях, още от миналата година, откак започнаха своята агитация. Искаха да им вдигнат мерника, но умни хора им подсказаха, че не бива да закачат пенсионерите, по-добре е да ги използват тихомълком. Най-активните са трима, предвожда ги един бивш ракетчик, казва се Усанов.
— Ами Соколник? — попитах аз.
— Соколник е дребна риба, помощник. Усанов дава тон на всичко. Мрази всички, светът му е черен. И момчетата приучва. Инак клубът си е хубав, само тези тримата водят там основните кръжоци, учат ги как да действат с оръжие и взривни вещества… и все в тоя дух. С една дума — поканиха ги на среща и им наприказваха, че, нали, компартията е жива и действа нелегално, скоро ще се легализира и ще върне обратно съветския строй. А засега има секретна директива да се борим с аморалното поведение и разврата, изобщо с бизнеса. Те повярваха. Способни са да повярват на какво ли не, съвсем са изкуфели. Отначало изпращаха момчетата да изпълняват дребни задачи, а после хлапаците почувстваха вкуса на кръвта и стана трудно да ги удържат. Но кой би заподозрял деца? Хем и старците са опитни, не допускаха всекиго в своите кръжоци, първо ги проверяваха, наблюдаваха ги, подбираха най-тъпите и агресивните. Олег им подхвърляше по нещо — парици, техника, уж за кръжоците, за клуба. Съвсем ги опитоми. После преди фестивала Усанов казал на Олег, че иска да си разчисти сметките заради подигравките с армията. Олег отначало го разубеждаваше, после се разбраха всеки да извлече своята полза. На Олег му трябваше хотелът, дето го строяха турците. И той си бе правил сметки да строи на това място хотел и после да получава доходи, но се оказа, че кметът вече е сключил договор с турците. Усанов обеща да спре строителството и до края на лятото да проведе още няколко акции за Олег, той пък, на свой ред, му каза, че ще му помогне за кинаджиите. И така се разбраха де…
— За кого прави Юрцев всичко това? Кой ще е новият кмет?
Заваруев не отговори. Дишаше тежко, езикът му се преплиташе, устните и ноктите на ръцете му посиняваха.
— Добре, това не е важно… Защо откраднахте компютъра? Искахте да си заминем ли?
— И за това… Искахме да видим какво е написала. Научихме, че е вземала материали за пожара. В материалите няма нищо, сто пъти сме проверявали, но някой подхвърли, че тая била много печена, Образцова де. Че можело да забележи нещо, дето другите са го пропуснали…
— Кой я отрови?
— Хазяинът.
— Кой хазяин? На града ли? Така ли вече наричате Олег?
— Не, твоят — Вишняков. Григорий Филипович. Той е втората фигура след Усанов в тая шайка слабоумни старци…
Повече не можах да чуя. Главата ми се размъти, изгубил съм съзнание и съм паднал от табуретката на пода. Оборавих се от удара и едва вдигнах глава. Пред очите ми играеха разноцветни кръгове, погледът ми все не можеше да се фокусира върху Заваруев. Той явно се чувстваше по-добре от мен, защото беше по-млад и по-як, но аз имах едно преимущество — обема си. Бях по-висок и по-едър. Затова бях сигурен, че макар и да ми е лошо, ще издържа по-дълго. Просто бях много уморен…