— Недейте така, Владислав. Искате да я наскърбите ли?
— Тя не се наскърбява лесно. Танечка, не се затормозявайте с разни глупости. Каквото стане — това.
Спътничката ми замълча и през целия останал път не продума. Но аз бях сигурен, че не одобрява действията ми.
В крайна сметка Татяна излезе права. Единственото, което не бях предвидил, беше появяването на местопрестъплението на онзи полковник, с когото така мило си бях поприказвал днес. Би било връх на наивността да се надявам, че няма да ме познае или забележи. И тъй, аз не можех да се приближа до хотела.
Притаих се в тъмното под едно клонато дърво, за да наблюдавам отдалеч как Татяна обяснява на някакъв милиционер, че й трябва Сергей Лисицин. Разбира се, не я пуснаха в хотела — там работела бригадата, но след дълги преговори милиционерът се съгласил да предаде на Лисицин, че го чака една жена от улица „Първомайска“ номер 8.
Наложи се да чакаме дълго. Най-сетне в осветения вход се появи познатата фигура на Сергей. Той се спря на площадката и затърси с поглед човека, който го търсеше. Татяна размаха ръка, за да привлече вниманието му. Явно той я позна веднага, защото кимна и бързо отиде при нея. Не чувах какво си говорят, само виждах как Татяна от време на време кима и ритмично потропва с крак. В един момент ми се стори, че Серьожа иска да се огледа, за да ме намери, но Татяна, сякаш доловила намерението му, го докосна по рамото и привлече вниманието му върху себе си. Правилно, няма какво да въртиш глава, когато ти говорят за сериозни неща. Всеки страничен наблюдател веднага би се досетил, че става дума за човек, който се намира наблизо. А аз не бих искал този страничен наблюдател да се окаже полковникът, който толкова не ме хареса днес.
Пред сградата имаше четири милиционерски коли с буркани и тълпа, състояща се както от клиенти на хотела, така и от любопитни минувачи. Подозирам, че преди половин час хората тук са били много по-малко, но след съобщението по новините мнозина са се стекли, за да подушат как мирише нещастието. А то миришеше на близко море, на някакви тропически цветя и на омраза. Да, да, именно омраза се четеше по лицата на милиционерите, обградили зданието на хотела. В течение само на едно денонощие върху раменете им се бе стоварило второ убийство, виновник за което беше този идиотски фестивал.
Вслушвах се в себе си и се мъчех да разбера искам ли да се озова сега там вътре, в осветеното фоайе, да командвам, да разпитвам свидетели, да правя първите неотложни стъпки към разкриването на убийството. И с горчивина си признавах: не. Не искам. Уморен съм. Дойде ми до гуша. Напускам милицията. Не мога повече.
Най-сетне Татяна се върна при мен, а Сергей Лисицин побърза да се прибере в хотела.
— Да вървим, Владислав — каза тя и ме хвана под ръка. — Да не се набиваме на очи тук. Ще ви разкажа всичко по пътя.
Вървяхме съвсем бавно, защото до нашата улица „Първомайска“ имахме не повече от двайсет минути пеша, а не ми се искаше да разговаряме вкъщи.
Татяна научила от Лисицин, че след среднощното убийство на Олга Доренко Людмила Довжук била преместена в друга стая, където до този момент живеела сама една твърде капризна особа — генералният директор на кино обединение „Веста“ Алла Казалская. Алла се разполагала в двустаен апартамент, за който плащали естествено спонсорите на кинофестивала. Но именно това обстоятелство позволило на организационния комитет да настани при нея Люся, без да излиза извън рамките на резервираните за участниците във фестивала стаи. Ако Казалская плащала сама за разкошните си покои, тя щяла да изхвърли администраторите като мръсни котета. Но тъй като в целия хотел нямало нито една свободна стая, опитите й да се глези били пресечени из корен, след което тя скръцнала със зъби, изкривила злобно устни и започнала да събира от дивана натрупаните скъпи дрешки, които била надонесла в неимоверни количества.
Преселението се състояло рано тази сутрин. През деня се провели планираните прожекции, вечерта трябвало да се състои поредната пресконференция с творческите екипи, чиито филми били представени днес пред журито. Казалская взела участие във всички пресконференции без изключение, но присъствието на Люся днес не било необходимо, тъй че тя останала в стаята, като се оплакала от главоболие и умора след страшната безсънна нощ. Както винаги, в 22,30 пресконференцията завършила и Алла се качила в апартамента да се преоблече за ресторанта. Картината, която заварила, много напомняла онази, която се разкрила пред очите на горката Люся преди по-малко от денонощие. Люся лежала на пода в локва кръв с огнестрелна рана в областта на сърцето. Имало една разлика: докато стаята на Доренко и Довжук била в пълен ред, в апартамента на Казалская всичко било преобърнато с главата надолу. Очевидно убиецът е търсел скъпоценности, каквито Алла винаги носела в изобилие както на шията и ръцете си, така и в специалното си ковчеже. Тя сменяла украшенията си също тъй старателно, както и роклите.