— Какво Танечка? Надявам се, няма да ми кажете сега, че съм миниатюрна и стройна. По мен има най-малко двайсет излишни килограма. Тъй че ако жена с моята външност демонстрира и липса на самодисциплина, всеки би я нарекъл тъпа кокошка. В моя случай не само положението ми ме задължава.
За мой ужас почувствах, че бузите ми пламтят, и с радост си помислих, че — слава богу! — вече е тъмно. Бяхме излезли от осветената централна част и вече наближавахме нашата тиха улица „Първомайска“, на която имаше само едноетажни и двуетажни къщи, заобиколени с градини. Не срещахме никого, и нищо чудно — минаваше полунощ. Само зад гърба си чувах стъпките на закъснели като нас хора, които се придвижваха в същата посока като нас.
Не ми се щеше да развиваме темата за външността на моята спътничка, затова отново заговорих за убийствата.
— Сергей не ви ли каза дали са успели да разберат как Олга е прекарала вчерашния ден? — попитах.
— Научили са много малко. Той не успял да поговори с Довжук — когато пристигнал в хотела, пресконференцията била започнала, казали му, че Людмила си почива и е помолила да не я безпокоят. Обаче намерил един служител от организационния комитет, който чакал Олга във фоайето снощи, когато тя закъсняла. Този човек му казал, че когато Доренко не се появила за началото на пресконференцията за „Армейска съпруга“, го изпратили да я посрещне. Олга дотичала, задъхана, петнайсет минути след началото. „Да не си откачила! — разкрещял й се човекът от организационния комитет. — Къде скитосваш? Бързо в залата!“ Доренко носела пластмасова торбичка, от онези безвкусните — с виолетова рисунка в жълти дръжки, дето ги продават във всеки супермаркет. Тя се завтекла към залата, после погледнала този шедьовър на дизайна и хукнала обратно към асансьора. „Къде бе!“ — отново се разкрещял онзи. Тя му отговорила, че набързо ще занесе торбичката в стаята си и ще се върне. „Как ще се явя пред хората с този костюм и с такава торба в ръцете? Две минутки, Геночка!“ Всъщност била права: облечена с елегантен скъп костюм, с тази торба щяла да изглежда отвратително нелепо. На другия ден във „Фестивални новини“ щяла да цъфне снимката на кинозвездата Олга Доренко, която влиза в залата за пресконференции с тази чудовищна торба. И съответният надпис — нещо в смисъл че се е явила на отговорна пресконференция направо от пазара с торба, натъпкана с домати и краставици. Представяте ли си какъв удар върху имиджа й! С една дума — шмугнала се в асансьора и наистина много бързо се върнала, вече без торбичката.
— А в торбичката наистина ли е имало домати и краставици?
— Не, имало нещо малко — като книга, да речем. Разбира се, Генка не надникнал в торбичката, преценил това само на око. Спомнил си, че Олга носела през рамо мъничка дамска чантичка с верижка вместо дръжка — освен портмоне и пудриера, не би могла да побере нищо друго, затова не се учудил, че по-големите неща тя носи във въпросната пластмасова торбичка.
— Много странно. Къде може да е ходила? Откъде е донесла тази книга? При това е закъсняла, което никак не е характерно за нея.
— Може да е отишла на плажа, да е поседяла край морето, да е подишала чист въздух, да е почела книга. Взела си е книгата, зачела се е и не е забелязала, че закъснява — предположи Татяна, но не твърде уверено. Явно и на нея подобно обяснение й се стори смешно.
— Танечка, бъркате Олга с моята дъщеря — засмях се аз.
Чух стъпките зад нас съвсем отблизо и изведнъж се сетих, че вървим много бавно. Но ние си имахме причини за това, защо обаче тези закъснели пешеходци не ни изпреварваха? Заслушали са се в разговора ни, разбрали са, че обсъждаме сензационните убийства? Само това липсваше!
Стиснах по-здраво лакътя на Татяна и я дръпнах до една ограда, над която се извисяваха гъстите клони на някаква овошка, надвиснали точно над улицата.
— Прегърнете ме — прошепнах на ухото й. — Да се престорим, че се целуваме. Нека отминат.
Тя послушно застана до мен и обви шията ми с пълничките си ръце. Стъпките стихнаха на три метра от нас, в тъмното различих три фигури — май бяха момчета или доста ниски млади мъже. По всичко личеше, че не смятат да ни подминат. Стана ми чоглаво.
Прегърнах Таня и започнах внимателно да я целувам, като с учудване забелязвах, че това се оказа много приятно. Кожата й беше кадифена, а устните — сладки, сякаш тя току-що бе яла бонбон. Тъмните фигури стояха неподвижно. По дяволите, какво чакат тук? Послушаха умния ни разговор, а сега се надяват, че ще им покажем полов акт на живо?