Когато стигнахме с Лиля до заведението, където сервираха топли пирожки, за мое изумление вратата се оказа заключена. С досадно закъснение проумях, че всяка сутрин минавах оттук към десет часа, а сега беше само седем и петнайсет. Ами да, табелката на вратата гласеше, че закусвалнята работи от 9,00 до 22,00.
— Пирожките отпадат от плановете ни — казах с пресилено бодър тон, изгаряйки от срам пред своята разбудена в ранни зори рожба. — Някакви предложения? Сладолед? Или, ако искаш, да идем до пазара за праскови?
— Татко, още е рано, не продават сладолед — каза моята умна дъщеря, като ме гледаше съчувствено, като че бях инвалид на умствения труд. — И магазините са затворени. По-добре да идем в парка, ще поседим на някоя пейка до осем часа, а после магазините ще отворят и ще си купим хляб и нещо за сандвичи. И бутилка вода.
Това ми се стори разумно. Разбира се, Лиля преследваше собствените си цели: да поседим на някоя пейка означаваше да почетем книга, а нещо за сандвичи — естествено поредната порция суров опушен салам. Но при всяко положение в толкова ранен час не бихме могли да измислим нищо по-добро за закуска.
Дотътрихме се до парка и седнахме на пейка в една зелена сенчеста алея. Лиля веднага се вторачи в дебелата синя книга, а аз се заех със своите егоистични размисли, като пушех цигара и разглеждах някакви екзотични цветенца в лехите наоколо. И както си седяхме така, отнякъде се появи и ни намери Сергей Лисицин.
— Добро утро, Владислав Николаевич — каза той и седна до нас на пейката.
— Откъде се взехте? — реагирах мрачно.
Моят ангел пазител бодро започна днешния ден направо с две лоши късметчета. Първо не ми провървя със закуската, а сега и това…
— Търсих ви и ви намерих.
Той се усмихна обезоръжаващо, но очите му бяха тъжни и още по-кучешки от вчера. Помислих си, че сигурно не е спал две нощи поред, докато се е занимавал с убийствата в хотела, и изведнъж изпитах остро съжаление към това съвсем младо момче, което бяха хвърлили като сляпо новородено кученце във вода — да се справя с такива сложни престъпления само с двама помощници, от които нямаше никаква полза. Какво беше казала снощи Таня? Работел от осем месеца и през това време нямал нито един успех с разкрито престъпление, с който би могъл да се гордее — само дреболии. А и нямаше от кого да се учи: за наставник му бяха определили алкохолизиран пенсионер. Сега не уволняват за лоши показатели, напротив, стана модерно да се фукаме с броя на неразкритите престъпления. Че, нали, вижте в каква непоносима оперативна обстановка живеем, всеки ден имаме по десет трупа и пет взрива, не ни достигат хора, всички свестни детективи напускат, започват собствен бизнес или стават частни охранители, нищо не успяваме да разкрием. И клетият Серьога Лисицин се мята като риба на сухо, и работата му не върви, няма и на кого да се оплаче и от кого да потърси помощ. А очевидно има детективски похват, щом успя да ме намери в този парк.
— С какво ще ме зарадваш? — попитах го, като хвърлях коси погледи към Лиля.
Тя изглеждаше изцяло погълната от творбата на Татяна, но аз подозирах, че ушичките й са настроени на нашата вълна. Сергей улови погледа ми и едва забележимо ми кимна.
— Лиля, трябва да си поговорим с чичо Серьожа. Стой тук и не мърдай, ние ще се поразходим по алеята.
— Добре, татко — промърмори тя, без да откъсва очи от отворената книга.
Станахме и се заразхождахме напред-назад по сенчестата, изпълнена с утринна прохлада алея. Сергей ми разказа, че когато бригадата приключила работата си в апартамента на Казанская, помолили я да види дали всички ценни вещи са на мястото си. Оказало се, че е изчезнало ковчежето с нейните ценни украшения. Най-интересното е, че няколко много скъпи украшения лежали съвсем открито на тоалетната масичка, но престъпникът — или престъпниците? — не им обърнал внимание, а се полакомил за заключеното ковчеже. В това имало логика: щом дрънкулки за много хиляди долари се търкаляли на масата, вероятно били добър фалшификат, но онова, което се намирало в заключеното ковчеже, сигурно си струвало да бъде заключено и скрито в шкафа, сред дамското бельо. Тъй че към двете първоначални версии — убийство, чиято планирана жертва е била Казалская, и убийство с планирана жертва Люся Довжук — плавно се присъединила трета: убийство с цел грабеж. Ситуацията ставала все по-трудна.
— Кой направи огледа на вещите на Доренко след нейното убийство? — попитах.
Не ми даваше мира въпросът къде може да е ходила Олга преди пресконференцията и откъде е донесла грозната торба — онази виолетовата, с жълтите дръжки.