— Яковчик и аз. Защо?
— Спомняш ли си дали сред вещите й имаше пластмасова торбичка, виолетова с жълти дръжки, а в нея — нещо с размери на книга? Книга, кутия бонбони или бисквити, малък пакет?
— Не си спомням. Май нямаше такава торба.
— Къде са сега вещите й?
— В апартамента на Казанская. Когато се местела, Довжук събрала всичкия багаж на убитата и го пренесла заедно със своя. Искате ли още веднъж да го прегледам?
— Искам. По-точно, ти самият би трябвало да го искаш — поправих се веднага. Не биваше да казвам искам: това би означавало, че съм се съгласил да поема функцията на помощник-ръководител. А аз още не бях се съгласил. И по никакъв начин нямаше да се съглася. — Просто те съветвам. Познавах Олга от няколко години и мога да ти кажа с абсолютна сигурност: трябва да е имала много сериозни причини, за да закъснее за делово мероприятие. Много сериозни. Порови се в това. Може да са я шантажирали и да е ходила да преговаря с шантажиста. Може дори да са я шантажирали с някакви пикантни снимки и да е ходила да ги откупва. Да е тръгнала с пари в чантичката, а да се е върнала с купчина снимки, които не са се побрали в чантичката, затова е трябвало да купи пластмасова торбичка от първия срещнат магазин. Може да е завъртяла любов с някого извън хотела, да е била на среща с него, а любимият да й е направил някакъв подарък. Не е можела да откаже, за да не го обиди, досвидяло й се е да изхвърли подаръка, а той не се е побирал в чантичката. С една дума, Серьожа, съветвам те да поразровиш завчерашните събития. Тук нещо ме съмнява.
— Значи сте сигурен, че двете убийства нямат връзка помежду си?
— В нищо не съм сигурен. В случая с Казалская има три обяснения, в случая с Олга — само едно. Ако убийствата са свързани, трябва да търсиш убиеца сред жените, които могат да получат петдесет хиляди долара за най-добрата женска роля. Колко са били?
— Шест — въздъхна Лисицин. — И с изчезването на двете, които са възглавявали списъка, шансовете на останалите са нараснали. Нали наградата трябва да се връчи от всяко положение!
— И кои са останалите?
— Четири са. — Той извади от джоба си бележник и го отвори. — Така, Регина Голетиани, литовка, омъжена за грузинец, много заможно семейство, едва ли биха си цапали ръцете заради петдесет хиляди долара.
— Ами славата? Серьога, за един артист славата е по-ценна от парите, защото първата награда на фестивал осигурява касовостта на бъдещите филми с негово участие, а това също означава пари, и то често огромни. Коя е следващата?
— Екатерина Иванникова, двайсет и една годишна, завършва Института по кинематография. Едно такова ангелче: големи зелени очички, светлоруса косица, нежно гласче. От такива най ме е страх.
— Защо?
— Защото в нашия отвратителен живот не е възможно да бъдеш ангел. Ангелски характер няма откъде да се вземе — условията не го позволяват. Затова жена, която създава впечатление на ангелче, ме хвърля в ужас. Не стига, че се преструва, но най-вероятно е и пълен боклук.
Погледнах Сергей с любопитство. Виж го ти, на неговата възраст — с такъв печален, но полезен опит. Би било интересно да погледна красавицата, която толкова е ядосала симпатягата Лисицин. Естествено аз бях чувал от Рита само лоши неща за Катя Иванникова, но това не беше критерий. Още не се е родил човек, за когото моята бивша съпруга да каже добра дума. Сред всички приказки на Ритка имаше и факти, които говореха за абсолютната безнравственост на младичката старлетка, за нейната готовност да обслужи в каквато и да било форма когото и да било, където и да било и когато и да било, само и само да получи някоя роля. Не знам доколко можеше да се вярва на тези приказки — е, като се има предвид характерът на Маргарита Мезенцева, разбира се, не на сто процента, но е трудно да се каже дали на седемдесет или на двайсет. В известен смисъл Катя беше пълна противоположност на Алла Казалская: докато Алла беше обект на омраза предимно от страна на жените, на които тя нагло и без никакви прилични обяснения отказваше работа, Катя — колкото и да е странно — беше мразена най-вече от мъжете. Жените гледаха на нейния откровен разврат абсолютно равнодушно, смятаха я за уличница, която не е способна да разруши едни що-годе стабилни отношения. Мъжете обаче винаги мразят подобни малки курви, защото достъпното, бързо, евтино и пикантно удоволствие за тях е наркотик, срещу който са безсилни. Самата мисъл, че можеш, когато си пожелаеш, да поставиш това светлорусо създание на колене и да го накараш да си отвори устата, вълнува, стопля самолюбието, въздейства на подсъзнателно ниво върху дълбокия инстинктивен стремеж на всеки мъж да бъде господар и да владее жената. И след като станем зависими от такава една пачавра, ние я намразваме, защото не можем да се откажем от нея. Презираме я, понякога тя просто ни отвращава, а често поражда желание да я убиеш, та да не я видиш никога повече. Но да се откажеш от нея не можеш. Ей такива идиоти сме ние.