Можела ли е Катя Иванникова, двайсет и една годишна, с незавършено виеше образование, с десетина доста забележими роли зад гърба си — можела ли е тя да убие или да организира убийството на две свои съпернички, за да получи първата награда? Според гадостта на душата си — като нищо. А според стереотипа на действията си — едва ли, свикнала е да решава всичките си проблеми с помощта на устните и езика си. Тъй че в този случай тя по-скоро би обработила приятно членовете на журито.
И тогава ме споходи една идея:
— А имаш ли списък на членовете на журито?
Сергей отгърна друга страница от същия бележник и ми прочете списъка, който се състоеше от седем имена. Точно така, три от тях бяха женски, плюс девствения Игор Литвак, когото дори прочутият минет на Катя не би съблазнил. Даже да бе обработила по обичайния си начин останалите трима мъже, те не биха могли да й осигурят болшинството гласове. Но в такъв случай убийството се превръщаше в напълно реална версия.
В списъка на номинираните за награда за най-добра женска роля беше и името на Сауле Ибрайбекова, която на двайсет и пет годишната си възраст имаше около двайсет години кинематографичен стаж. Спомням си как преди двайсетина години, когато още учех в милиционерската школа в Караганда (в онези времена приемаха в Московската чак след казармата, а в школата в Караганда човек можеше да влезе направо от училищната скамейка), по екраните с невероятен успех вървеше филмът „Малките възрастни“, в който петгодишната Сауле, мургава кукличка с дръпнати очи и изумително красиво личице, блестящо изигра ролята на петгодишно момиченце, през чиито очи във филма беше показан чудовищният и нелеп свят на възрастните, изпълнен с дребнави и ненужни лъжи, зле прикрито лицемерие и лееща се злоба. Оттогава всички снимаха Сауле — и в хубави, и в слаби филми, а понякога — направо в кошмарни. Момичето имаше природна артистична дарба, а безкрайните участия във филми я бяха шлифовали, бяха допринесли да изгради професионализма си. За мен бе очевидно, че от всичките шест номинирани най-талантлива е Сауле и че на един конкурс за актьори тя несъмнено би заела първото място. Но това тук беше конкурс за роля, и то не каква да е роля, а изиграна през последната година. За съжаление ролята, която чудесната московчанка от казахски произход изигра в последния си филм, далеч не бе най-сполучливата й изява.
И последна в списъка на претендентките за наградата беше някоя си Марина Целяева, за която не се знаеше почти нищо. Беше начинаеща актриса, играла съвсем малко, имаше две второстепенни роли и една не твърде добра, но главна, за която я бяха номинирали за наградата. Как беше попаднала в списъка на номинираните — един господ знае, дори с невъоръжено око се виждаше, че тя не може да конкурира нито стабилната професионалистка Сауле Ибрайбекова, нито несъмнено талантливата и ярка актриса Олга Доренко, нито дори очарователната малка курва Катюша Иванникова. И те, и Регина Голетиани, и загиналата Люся Довжук — при всичките си недостатъци — бяха опитни актриси, до различна степен, но владееха професията и дори притежаваха майсторство и също в различна степен — талант. Докато Марина Целяева нямаше нищо: нито опит, нито майсторство, нито талант. За сметка на това вероятно имаше солиден космат гръб — не толкова физически, колкото финансово мощен, който бе пожелал да купи на своето гадже първата награда. А може би не на гаджето, а най-вече на себе си: да направи момичето победителка, а после да гали самолюбието си с факта, че има за любовница една кинозвезда. Не по-лоша от онези там, на Запад.
И тъй — Марина Целяева. И онази мълва, че някой си предложил на Игор Литвак голям подкуп, за да не присъди първата награда на Олга Доренко. И отстраняването на двете главни претендентки за първото място. А изчезването на ковчежето със скъпоценностите на Казанская не е нищо повече от примитивен камуфлаж, за да се отвлече вниманието от Люся Довжук. В списъка на актрисите Марина беше на последно място, а в списъка на заподозрените се оказа на първо.
Погледнах часовника си и усетих угризения на съвестта. Вече е осем и половина, а аз се разхождам по някаква алея и с умния вид на един уморен комисар Мегре давам акъл на младичък детектив и изобщо не се сещам, че ей там — на пейката, търпеливо ме чака моето гладно дете, което измъкнах едва ли не по тъмно от топлото легло.