— Серьожа, има ли някъде наблизо място, където можем да закусим?
— Елате, ще ви покажа.
Тръгнахме някъде по посока на пазара, където Лисицин ни показа прелестна малка сладкарница, чистичка и уютна, с маси, на които се кипреха покривчици на синьо-бели каренца и вазички с цветя. Във въздуха се носеше аромат на прясно изпечени кифли, на ванилия и току-що смляно кафе.
— Настоятелно ви съветвам да си вземете щрудел — каза Лисицин и седна с нас на масата. — Нещо невероятно. Тук работи прочутият Едик и целият град идва точно в тази сладкарница за щрудели.
— Какъв е този Едик?
— Едик е местна забележителност. Дълги години е работил като готвач на екскурзионен кораб, готви страхотно. Но се специализира в сладкарството. Опитайте, няма да съжалявате.
Сергей не ни излъга. Кафето в тази сладкарница беше хубаво, силно и сладко, а от топлия, току-що изваден от тавата щрудел човек имаше чувството, че ангелче с кадифени панталонки се е разходило по хранопровода му. Това наистина беше кулинарен шедьовър. Лиля пиеше чай с мляко, при което забелязах, че сервитьорката го приготви по особен начин: първо наля в красива бяла чаша на розички топло мляко, което извади пред очите ни от печката, където то се вареше в керамично гърненце, и едва тогава започна да налива в млякото силна чаена отвара, без да я разрежда с вода. По физиономията на дъщеря ми си личеше, че и чаят е на не по-ниско ниво от фантастичния щрудел. Вкусната закуска ме размекна до такава степен, че направих една глупост, за която после сто пъти съжалих:
— Серьожа, имаш шанс да направиш добро дело за един добър човек. Имаш ли някакви материали за пожара в Летния театър?
Той ме погледна учудено и остави върху чинийката чашата си с кафе.
— Защо ви интересува това?
— Кажи ми само — имаш ли или нямаш?
— Имам, разбира се. Колкото искате.
— Можеш ли да ги покажеш на един човек, който пише криминален роман за този случай?
Сергей се намръщи:
— Но делото още не е приключено, води се следствие. Знаете ли какво ме чака за разгласяване на следствената тайна? И после, как може да се пише роман за престъпление, което не се знае още дали ще бъде разкрито?
— Не ме разбра. Този човек пише не документална повест, а художествена. Вашият пожар е само подтик за творческата мисъл. Там всичко е измислено от началото до края, реален е само фактът на пожара по време на конкурса за красота. Всичко останало е свободно съчинение.
— Тогава за какво са му на този писател моите материали?
Серьожа се оказа недоверчив инат и това беше хубаво. Нищо, че нямаше развинтено въображение, което е необходимо в детективската работа, но за сметка на това човек не можеше лесно да го измами.
— Материалите са нужни, за да получи творческата мисъл нов подтик. Серьога, хайде не се опъвай, дай да се разберем танто за танто: аз нали ти помагам, помогни и ти на един много свестен човек. Гарантирам ти, че материалите няма да попаднат в заинтересовани престъпни ръце, човекът е сигурен.
— Кой е той?
— Нали ти казах — писател.
— Владислав Николаевич, аз трябва да знам кой е.
— Е, добре де — Татяна Томилина.
— Коя?!
Помислих си, че днес все пак ми провървя: ако в този момент Лисицин държеше чашката с горещо кафе в ръка, ароматната тъмнокафява течност непременно щеше да се озове върху моите кремави джинси и снежнобялата ми фланелка. Но за щастие чашката спокойно си стоеше на масата и от рязкото движение на Серьожа изплисканото кафе не отиде по-далеч от чинийката.
— Защо толкова се смая? Да не би да я познаваш?
— Разбира се. Всички жени от нашия град са луди по нейните криминалета. И майка ми, и сестра ми. А вие познавате ли се с нея?
— Между другото — и ти я познаваш. Именно с нея разговаря снощи пред хотела.
— Ама вие сериозно ли?!
За кой ли път си помислих колко младичък е всъщност този оперативен работник — Серьожа Лисицин. Същинско дете. Само децата умеят толкова искрено да се учудват. Но най-много се смаях, задето по време на целия ни разговор Лиля седеше с каменно лице, сякаш не познаваше никаква Татяна Томилина, не беше чела преди половин час нейната книга и всичко това изобщо не я засягаше. Понякога моето момиче ме слисваше със способността си толкова дълбоко да потъва в някакви свои детски мисли, че изглеждаше досущ като глухоняма.
Приключихме със закуската и излязохме на улицата, която вече бе успяла да стане гореща и задушна. Сергей ни изпрати до плажа, където се разделихме, като си разменихме обещания: той ще даде на Татяна да прегледа всички материали относно пожара, разбира се — освен онези, които са при следователя, а ние с Татяна и Лиля ще му отидем на гости, за да зарадваме майка му и сестра му с лично запознанство с прочутата — както се оказа, а аз дори не бях предполагал! — писателка.