— Ето, виждаш ли, а ми разправяш — не й трябвали пари. И още как са й трябвали!
— Ти не разбираш! — пак се ядоса Рита. — За да се направи това — натърти на думата това, — трябва да се наеме специален човек. Регина може да си позволи да плати десет хиляди, за да получи петдесет. Разбираш ли? А Сауле няма толкова пари. Понякога е принудена да ходи с кърпен чорапогащник вместо да си купи нов.
— Не е задължително да се наема човек — възразих аз. — Всяка жена има поне един приятел, който може да й направи такава услуга безплатно. Защо не помислиш и не си спомниш имат ли Регина и Сауле такива безкористни приятели? А може би и останалите две актриси. А, Рита?
— Защо толкова те интересува? — Тя ме изгледа с подозрение. — Нали не си на работа? Пак ли искаш да се бъркаш в чужди дела?
Понякога Рита съвсем забравяше, че от три години бяхме разведени и се държеше като съпруга и собственик. Това страхотно ме забавляваше.
— Тренирам си мозъка — отговорих. — Представи си че успея тъй, както си седя на плажната хавлия, да направя нещо, което не могат да направят местните официални органи? Е, кажи все пак, Рита, сещаш ли се за такива техни приятели?
— Едва ли имат. — Тя поклати глава. — Сауле, мисля няма. Знаеш ли, тя не е по тази част. Предполагам, че още е девствена. Освен ако е свършила всичко сама… Малката блондинка със сигурност има безброй познати с тъмно минало, които биха могли да го направят просто за развлечение. Да, сигурно си прав, кръгът на нейните познати е такъв, че спокойно биха се намерили подходящи личности, които не биха поискали пари.
Този път на кукичката не се хвана нищо. Разсъжденията на Рита като цяло бяха правилни, но съвсем неконкретни. Единственото, което успях да направя, беше изключването на Сауле Ибрайбекова от списъка. Оставаха три кандидатки:
Марина Целяева, която не би имала никакъв шанс, докато бе жива поне една от другите претендентки за наградата, но пък очевидно имаше много богат приятел, комуто страхотно се искаше да има за любовница кинозвезда.
Екатерина Иванникова, на която не й липсваше дарба и бе свикнала да постига всичко в живота с помощта на секса — предимно оралния.
И Регина Голетиани, която бе принудена самостоятелно да издържа своя извънбрачен син, когото ревнивият и съпруг беше отлъчил от семейството.
Какво пък, с бройката три задачата олекваше. Три не са петдесет и далеч не са сто. Току-виж, справили сме се.
Вечерта ние тримата — Татяна, Лиля и аз — тръгнахме към дома на Сергей Лисицин. След като се върнахме от плажа, срещата ми с Татяна — въпреки всичките ми опасения — мина лесно и спокойно, тя ми се усмихна и веднага започна да ме разпитва какви са новините във връзка с разследването на убийствата. На драго сърце прие поканата на младия детектив, особено след като научи, че съм се спазарил срещу това тя да прегледа материалите относно априлския пожар в Летния театър.
— Дима, вие сте страхотен! — каза. — Длъжница съм ви.
Точно когато излизахме, захладня, изви се ветрец. Нашата хазяйка, Вера Илинична, изведнъж се защура, втурна се да затваря всички прозорци и да прибира изсъхналото пране от въжетата.
— Ще има ураган — каза тя угрижено, като гледаше към небето и припряно събираше от голямата маса под навеса чиниите и кутията за хляб. — Не се отдалечавайте много.
— Но ние отиваме на гости, Вера Илинична, не се тревожете — отговорих безгрижно.
Така де, какъв ти ураган? Е, позахлади се, но небето беше абсолютно безоблачно, слънцето вече залязваше, след половин час щеше да се мръкне, затова се позахлади.
Прекосихме бавно центъра на града и отново се озовахме в район с частни къщи, където улиците бяха непавирани, тихи и зелени като нашата „Първомайска“. Според плана, който Сергей ни бе нарисувал на листче, оставаха ни триста метра до дома му.
Ураганът се изви толкова внезапно, че дори не успял да разбера какво става. Просто налетя вятър и един възрастен мъж с вестник под мишница, който вървеше на няколко метра пред нас, изведнъж вдигна двете си ръце и се хвана за оградата на къщата, покрай която минаваше. Вестникът падна на земята, вятърът веднага го подхвана, развя го и го донесе право в краката ни. Изпадналите от вестника бели листове от тетрадка уплашено затрепкаха във въздуха. Виждах, че старецът трескаво се е вкопчил в оградата и стъписано се оглежда наоколо, търсейки вестника си.
— Лиля, помогни на дядото — казах и й посочих полетелия към нас вестник и изпадналите от него листове.
Лиля послушно вдигна и вестника, и белите листове и изтича при стареца. Вятърът се укроти също тъй мигновено, както се бе извил.