— Благодаря, чедо.
Гласът на стареца се оказа мощен и плътен. За миг ме досмеша, задето човек с такъв силен бас се бе уплашил от един порив на вятъра дотолкова, че се бе хванал с двете ръце за оградата. Но още в следващата секунда смехът ми секна. Новият пристъп на вятъра се оказа много по-сериозен от предишния. Здраво стиснах Лиля за ръката и изкомандвах:
— Момичета, да побързаме! Май наистина е ураган. Трябва бързичко да дотичаме до е-ей онази къща.
Затичахме се с всички сили. За мое учудване Татяна тичаше тежко, но бързо, не бях очаквал от нея такава скорост. Лиля обаче — нали в живота си никога не бе пробягала повече от три метра — много изоставаше, трябваше да я влача за ръката. Облак прах се носеше точно към нас.
— Момичета, затворете очи! — едва успях да извикам, когато почувствах, че пясъкът напълни носа и заскърца по зъбите ми.
Пробягахме метър-два със затворени очи. Облакът отмина, а пред себе си видях как портата на една ограда се отвори и се появи Серьожа Лисицин с плащ-палатка в ръцете.
— По-бързо! — извика той. — Ей сега ще заплющи!
И беше прав. Първите капки ни заудряха, когато до заветната портичка оставаха двайсетина метра. Сергей тичаше към нас, но пороят рукна, преди той да успее да покрие Татяна и Лиля с плащ-палатката. Една секунда — и бяхме мокри до кости. Като се кикотехме и отръсквахме водата от себе си, ние нахлухме в топлата и безопасна къща. От нас се стичаха потоци вода.
Майката на Серьожа, Антонина Прокофиевна, още съвсем млада жена, веднага ни изпрати да се сушим и преобличаме: Татяна и Лиля — в стаята на Лариса, сестрата на Серьожа, а мен — в банята. Докато навличах нечия суха фланелка и сини дънки, се чудех колко ли ще бъда смешен в този вид. За моя ръст тези панталони определено щяха да бъдат къси. Така и излезе, но пък фланелката изобщо не ми беше тясна в раменете, както бях очаквал. Очевидно не беше на Серьожа, а на баща му, когото още не бях видял. И освен това присмехулно си помислих с какво ли слабичката Лариса ще преоблече едрата и пълна Татяна? Ами мъничката Лиля?
Когато след десет минути се събрахме около празнично подредената маса, ахнах. Татяна беше с много широка черна рокля с безброй драпирани гънки, които красиво се спускаха от пищния й бюст и скриваха изцяло тежките бедра. За сметка на това изящните й глезени бяха открити и се създаваше впечатление, че тя цялата под тази преливаща рокля е също тъй тънка и изящна, с тънка талия и едър бюст. Със сигурност знаех, че не е така, но илюзията бе толкова пълна, че за момент повярвах в нея. Татяна беше разпуснала стегнатите си в строго кокче платинени коси, за да изсъхнат, и бе заприличала на оперна певица, излязла на сцената с концертна рокля. Впрочем оказа се, че не съм бил далеч от истината. Роклята наистина била концертна. Обясниха ми, че била на Антонина Прокофиевна, виолончелистка в симфоничния оркестър при местната опера. Сестрата на Сергей — Лариса — също работела в тази опера, но за разлика от майка си, свирела на цигулка. Тя беше облякла Лиля в някаква своя дълга фланелка, май им казват фланелка-рокля. Тя стигаше до под колената на Лиля, но пък беше плътна и суха.
На масата веднага се заговори за литературното творчество на Татяна. Антонина Прокофиевна и Лариса я засипаха с въпроси и Таня добросъвестно отговаряше на всички, разказваше забавни истории, шегуваше се, ръсеше някакви смешни думички и неочаквани, но точни сравнения. Ние със Сергей седяхме един до друг в другия край на масата и по едно време започнахме тихо да обсъждаме нашите нерадостни криминални проблеми.
Сергей много си го биваше: по някакъв буквално невероятен начин беше успял да разбере къде е ходила Олга Доренко през последния ден от живота си. Оказало се, че някаква нейна московска приятелка, като научила че Олга ще идва тук на кинофестивал, я помолила да предаде малък пакет на неин далечен роднина. Именно при този роднина ходила Оля в деня, когато закъсняла за пресконференцията. Нещо повече — докато аз егоистично се излежавах на плажа, Сергей звънял на безброй телефони в Москва, докато накрая намерил тази приятелка и научил от нея адреса и името на роднината, за когото била пратката. Само не успял да го посети, защото се беше уговорил с мен за осем часа, а не му се искало да се прояви като неучтив домакин.
Отвън се чуваше постоянен трясък — ураганният вятър чупеше клоните на дърветата в градината. Дъждът се лееше като плътна стена и аз нямах представа как ще се приберем на нашата улица „Първомайска“. Току поглеждах слисано към прозореца и виждах колко тъмно и страшно е навън. Щом забеляза това, Лисицин побърза да ме успокои.