— Ще поседя, ще поседя — успокоих загрижената съседка.
— Аз само за малко. Щом свършат процедурите — и се връщам.
Тя припряно си тръгна, аз останах да седя в двора, а в главата ми цареше пълна бъркотия. Беше умрял човекът, който по моите сметки трябваше да ми каже какво е имало в безследно изчезналата виолетова торбичка с жълти дръжки. Освен това той трябваше да ми каже защо Олга е закъсняла, докато се е връщала от неговата къща в хотела. Може да му е казала къде другаде е смятала да ходи? А може да е била на друго място, преди да донесе пакета на Николай Фьодорович, и да му е казала нещо за това. А пък може и нещо да я е забавило именно тук, в тази къща. При всяко положение вече нямаше да науча тези неща. А толкова се надявах…
Размислите ми бяха прекъснати от мутиращо басче, което принадлежеше на осемнайсет-деветнайсет годишно момче.
— Добър ден. Не сте ли случайно от милицията?
Въпросът ме озадачи. Случайно бях от милицията, а и неслучайно. Но трябваше ли да го афиширам?
— Засега не — пошегувах се. — От къщи съм. Защо?
— Жалко! — искрено се огорчи момчето. — Аз пък си помислих, че сте от милицията.
— Защо, какъв е проблемът?
Стана ми интересно. Може пък отговорите на моите въпроси да се разхождат някъде наоколо?
— Ако бяхте от милицията, щяхте да ми отключите да вляза в къщата. Много е важно.
— Защо, роднина ли си?
Но момчето не отговори. Вместо това бързо отиде до един от прозорците, делово огледа рамката и се върна до масата.
— Разбирате ли, у дядо Николай остана една касета, която му бях дал. Чужда е, трябва да я върна. Той я взе само за три дни. Там — врътна неопределено глава — вече ми вдигат скандали, искат или да върна касетата, или да я платя.
— Каква е тая касета?
— „Заложник № 1“, американски екшън.
— Защо, Николай Фьодорович по екшъните ли си падаше? Седни де, докога ще стърчиш така?
Момчето седна срещу мен и хвърли поглед към пакета цигари.
— Може ли да си взема една цигарка?
— Вземи си. Как се казваш?
— Льоня.
— Е, та какво казваш за екшъните, Льоня?
— Дядо Николай ги гледаше с удоволствие, винаги питаше има ли нещо ново. Аз работя във видеотека — поясни Льоня. — Дядото вече беше възрастен, та му носех касетите вкъщи — да не се разкарва. Имахме си уговорка: появи ли се нещо ново, грабвам го и му го нося, той гледа първите пет минути и веднага ми казва ще вземе ли касетата или не. Знаете ли, той различаваше хубавите от лошите филми по първите пет минути. Казваше, че ако във филма има настроение, ако е правен от майстор, това се разбира дори по титрите, по графиката и по музиката. Е, и ако пожелаеше да му оставя филма, плащаше си таксата за касетата.
— А ако не пожелаеше, ти плащаше за разкарването, нали? — попитах разбиращо. Да не съм паднал от Луната, та да повярвам, че съвременен младеж ей така, за нищо, за едното благодаря ще тича при пенсионера с касети под мишница.
— Ами… — Момчето толкова явно се смути, че и на мен ми стана неудобно. — Какво лошо има?
В гласа му звучеше предизвикателство и аз се уплаших, че контактът ни ще се прекъсне.
— Нищо, нормално си е — побързах да го успокоя. — Но когато ти идваше, а него го нямаше вкъщи? Тогава?
Въпросът улучи целта. Явно именно за това искаше да заговори Льоня, но не знаеше как да започне.
— На един от прозорците му има резе, много хитро направено — можеше да се отвори отвън и после да се затвори. Който не знае, никога няма да се сети. Дядото беше майстор на тези неща — нали цял живот е работил във военното разузнаване, та…
— Сериозно?
— Да. Вие не знаехте ли? С една дума имахме си уговорка: ако го няма вкъщи, отварям прозорчето, слагам касетата на масата — а тя е точно под прозореца, затварям отново с резето и си отивам. На другия ден идвам и ако например пак го няма, пак отварям прозореца, а на масата намирам или парите, или касетата.
— Добре сте го измислили — похвалих го аз. — А не те ли беше страх, че дядо Николай ще те метне?
— Как така? — намръщи се Льоня.
— Ами така. Да си изгледа целия филм, а на другия ден да ти върне касетата, защото, нали, филмът не бил хубав и не желае да го гледа.