— А, няма такова нещо — разсмя се момчето с явно облекчение. — Вие не знаете как гледа филмите дядо Николай. Първо два пъти гледа филма изцяло, а после започва да го изучава на части. Спира кадрите, връща ги назад, гледа на забавен каданс. Разглежда като под микроскоп всеки боен епизод. Особено войсковите операции. За един филм му отива най-малко седмица.
Момчето говореше за Николай Фьодорович в сегашно време, явно още не бе свикнало със скоропостижната му смърт. Да, интересна личност е бил Николай Фьодорович Вернигора. Военен разузнавач от запаса, той и на преклонна възраст не е загубил интерес към професията, на която е посветил целия си живот. Сигурно е бил интересен събеседник, нищо чудно, че Олга се е заседяла на гости при него — заплеснала се е по приказките му, особено ако е засегнал чисто кинаджийски теми: как трябва да се заснема, кое е правилно, кое не е, кое е успешно, кое не е и така нататък.
— Всъщност аз — обади се Льоня — си помислих, че…
И без това знаех какво си е помислил. Искал е да отвори прозореца и да си вземе касетата. Междувпрочем в това нямаше нищо лошо.
— Льоня, не бива така — казах лицемерно. — Хайде да изчакаме дъщерята на Николай Фьодорович, тя ще дойде днес или утре, с нея ще решаваш всичките си проблеми.
— Ама не мога нищо да решавам с нея! — отчаяно възкликна той. — Мислите, че ще й е до мене ли? Та тя ще дойде да погребва баща си, а аз ще мрънкам за моята касета… А пък вие ще ми бъдете свидетел, че нищо няма да взема — само касетата. Ако стане нещо, ще потвърдите, че нищо не съм откраднал.
— Добре — съгласих се неочаквано. — Давай, отваряй това хитро резе. Ще ме вкараш в грях на стари години, ей богу!
— Благодаря!
Льоня скочи, зарадван. Дори не успях да забележа бързото движение, с което отвори прозореца. Явно неведнъж го бе правил и имаше опит.
— Добре де, влизай сега, докато никой не гледа насам.
— Ами вие?
— И аз след тебе, нали трябва да те контролирам! — засмях се пресилено.
Льоня ловко скочи през прозореца в стаята и аз го последвах. В къщата на Николай Фьодорович Вернигора цареше идеален ред, дори внезапната му смърт и последвалото посещение на медиците и милицията не бяха успели да го нарушат. Забелязах, че Льоня не загуби нито секунда, за да се огледа, а веднага уверено тръгна към една секция. Явно наистина е бил чест гост тук и се е ползвал с доверието на домакина. Отвори вратичката на един от шкафовете и надникна вътре.
— Ето я. — Той радостно се обърна към мен и ми показа видеокасета с пъстър етикет.
Приближих се, безсилен да се преборя с любопитството си. На две полици бяха подредени касети, на горната — с имена на филми върху етикетите, на долната — с номера. Подборът на филмите говореше, че Николай Фьодорович е имал взискателен вкус. Очевидно тук бяха подредени филмите, които бе купувал, за да ги има винаги подръка. Сред заглавията забелязах „Професионалистът“ с Белмондо и Осейн, „Списъкът на Шиндлер“, „Уморени от слънцето“, „Меморандумът на Куилър“ с блестящия Макс фон Зюдов и Джон Сигал, няколко други много интересни филма. Разбира се, тук бяха и нашите „Офицери“ и „Мястото на срещата не се променя“, и дори всичките дванайсет серии за Щирлиц — филми, ценени не само от хората над седемдесетгодишна възраст. Аз например също гледам „Офицери“ с удоволствие колкото и пъти да го повторят по телевизията. И всеки път на гърлото ми застава буца, когато командирът на полка, чиято роля играе Георгий Юматов, се връща от Москва, след като е отказал назначението в Генералния щаб. Той пътува с жена си в открита кола, а покрай тях минават танкове, поели за маневри. И един от танкистите отваря люка и пита: „Другарю генерал, за постоянно ли се върнахте или само да си вземете багажа?“ Тоест всички в полка са знаели защо командирът им е ходил в Москва. Генералът направо онемява от това нахалство, седи и не може да продума. А жена му спокойно, някак по домашному отговаря: „За постоянно, Паша. За постоянно.“ Тоест тя, разбирате ли, познава по име всеки човек от полка. Този танкист се изправя на машината и извиква, та цялата колона да го чуе: „За постоянно! За постоянно!!!“ Значи всеки човек в този полк се е безпокоял дали любимият командир няма да ги изостави заради топлото щабно кресло. А той не ги е изоставил. Защото е Офицер. И синът му, загинал във войната, е служил в същия този полк. Мъничък епизод, по-кратък от минута, но колко много е казано в него! Именно това е майсторството, което очевидно е разбирал и ценил Николай Фьодорович Вернигора.
Но не това най-силно привлече вниманието ми. Гледах подредените на долната полица касети с налепени номера от 1 до 12 и виждах, че една липсва. След номер 8 идваше номер 10. Всички останали си бяха по местата, идеално подредени.