— А какви са тези касети? — попитах Льоня.
— Дядо Николай сам ги е снимал, има хубава видеокамера — подарък от дъщеря му.
— И какво е снимал?
— Ами разни събития, градски празници, фестивали, конкурси, сбирки на ветерани. Често го канеха да снима сватби. Дядото казваше, че от млади години имал влечение към киното.
Така. Много интересно. Гена от организационния комитет казал, че във виолетовата торбичка на Олга Доренко е имало нещо, по размери подобно на книга. Дали не е било касета? Касета номер 9? Какво ли може да е имало на тази касета, защо Вернигора я е дал на Олга? Семейно тържество или честване, посветено на него самия — и той е решил да подари записа за спомен на московските си роднини? Като благодарност за онази пратка, да речем? Напълно е възможно. Но пак не е ясно къде се е дянала онази виолетова торбичка с жълтите дръжки. Вчера Сергей Лисицин още веднъж много внимателно разгледал всички вещи на Доренко — торбичката я нямало между тях. Къде може да се е дянала? Трябва да кажа на Серьожа да помоли следователя официално да изземе касетите и да види какво е записано на тях. Впрочем защо ли? Какво отношение имат тези любителски видеозаписи към планомерното изтребване на претендентките за първата награда на кинофестивала „Златният орел“? Никакво.
По познатия път през прозореца излязохме навън и Льоня ловко пусна хитрото резе. Отново не забелязах как го направи. Не го попитах, за да не притесня момчето: довери тайната на непознат човек, а той може да излезе някой обирджия.
Успяхме да направим всичко това точно навреме. Буквално пет минути след като се разделих с младия видео-бизнесмен от поликлиниката се върна жената от номер 16. Аз с облекчение сдадох поста и тръгнах да се прибирам на „Първомайска“.
ГЛАВА 5.
Когато се прибрах, заварих абсолютно идилична картинка: Татяна работеше на своя лаптоп на масата на двора, Лиля седеше до нея и мълчаливо гледаше сновящия по екрана курсор и появяващите се с невероятна скорост думи и редове, а Ирочка шеташе в кухнята и готвеше обяда. В главата ми се мярнаха две мисли едновременно. Едната неприятна, другата — смешна. Помислих си, че Рита с нейната професия на кинокритик също много пишеше и работеше с книжа, проучваше текстове на сценарии и различни рецензии, но никога не бях виждал Лиля да седи зад гърба й и да гледа как майка й работи. Нервозността и злобеенето на Рита създаваха в периметър от три метра такава аура, че да попаднеш в нея за повече от пет минути ставаше опасно и детето чувстваше това не по-малко остро от мен. А смешната мисъл беше, че изведнъж ми се прииска именно това да бъде моето семейство. Обожаваната, умна дъщеря, която обаче аз не разбирам напълно. Дебелата белокожа Татяна със сладките устни и вълнуващия чувствен глас, която пише книги и с която мога да си поприказвам на професионални теми. И веселата флиртаджийка Ирочка — тази ненадмината кулинарка, разумна икономка, грижовна въртокъщница.
Отърсих се от натрапчивите мечти.
— На какво мирише тъй убийствено? — попитах и надникнах в тенджерата, в която вреше нещо.
Ирочка се усмихна и ми подаде лъжица с някаква разноцветна смес:
— Опитайте, Владик, не мога и не мога да разбера достатъчно ли е солта. Вече толкова пъти я опитвах, че не усещам вкуса.
Опитах. Вкусът беше възхитителен, макар че — господ ми е свидетел — не бих могъл да назова нито една от съставките на тази смес.
— Ирочка, колко е хубаво, че живеем в една къща, иначе можеше да си умра, без да науча, че на света съществува такава вкусотия!
Тя ме погледна някак твърде сериозно и каза, като ми обърна гръб и започна бързо да реже нещо с големия кухненски нож:
— Ако не живеехме в една къща, вие никога нямаше да научите колко се нуждае вашата Лиля от внимание и от общуване с възрастните. Извинявайте, Владик, не е моя работа, но според мен жена ви е много странен човек. Нали виждате — на детето явно му липсва майчинска топлота.
Я каква била тази Ирочка! Явно я бях подценил, тя се оказа много по-проницателна, отколкото можех да предположа. Но не ми се щеше да се задълбочавам в обсъждане на Рита, затова започнах с пресилено внимание да разглеждам съдържанието на приготвените за обяда купички и чинии.
— Ира, а от какво е направено това? — попитах, сочейки нещо лъскаво, снежнобяло, с разноцветни орнаменти.
— От извара, разбита със сметана и каймак.
— Ами това, пъстрото?
— От парченца праскови, ананас, ягоди, касис.