Позавъртях се от учтивост още малко из кухнята, после излязох на двора.
— Танечка, как сте с шестстотинте реда?
— Вече натраках триста и петдесет — отговори тя, без да спира да печата. — Следобед ще поработя още два часа — и мога да отида на плаж. А как мина вашата работна разходка? Успешна ли беше?
— Уви — не. Но няма да ви разсейвам, после ще ви разкажа.
Тя свали ръце от клавиатурата и сладко се протегна:
— Стига, почивка. И без това акумулаторът трябва да се зареди, с едно зареждане работи само три часа. Лиля, ако обичаш, включи го в контакта в нашата стая.
Лиля взе зарядното устройство и тръгна към стълбището, което водеше към стаята на Ира и Татяна. Едва когато тя се отдалечи на безопасно разстояние, Таня тихо попита:
— Какво има? Нещо лошо ли се е случило?
— Серьожа е намерил човека, у когото е ходила Доренко в деня, преди да я убият. А този човек вчера е починал. Изглежда, дал й е някаква видеокасета, която тя е носела в торбичката с жълтите дръжки. Но торбичката е изчезнала, а с нея — и касетата.
— Кой е този човек?
— Военен от запаса, работил е в разузнаването. На седемдесет и три години, вдовец, хоби са му били любителските видеозаписи.
— И вие смятате, че касетата има някаква връзка с двете убийства?
— Не, не смятам. Просто не виждам каква връзка може да има. Но въпреки това трябва да я намеря. Знаете ли какво казват германците? Във всяко нещо трябва да има ред. Щом Олга е отишла в хотела с торбичката, тази торбичка се намира някъде и трябва да я намерим. А веднъж здравата си изпатих, задето изтървах от погледа си някаква уж дреболия. Между другото ситуацията много приличаше на тази. Свидетел, който бе видял убиеца да влиза във входа на блока, твърдеше, че той е бил с тъмнозелено яке и лисичи калпак, а друг свидетел, който го видял да излиза от асансьора на осмия етаж, бе категоричен, че е бил с тъмнозелено яке, но без никаква шапка. Това се оказа достатъчно адвокатът да притисне съдията до стената: докато не докажем, че подсъдимият е свалил шапката и я е хвърлил между етажите или я е оставил в асансьора, аз ще настоявам, че двамата свидетели са видели различни хора. Защото моят клиент е влязъл в този вход с шапка и е отивал у познати на третия етаж, а на осмия етаж, до апартамента на потърпевшия, е бил видян друг човек. Съдията се видя в чудо, но нямаше как. Всички съмнения се тълкуват в полза на обвиняемия. Изпратиха делото за доразследване с указание: да се изясни въпросът с шапката, с други думи — да бъде намерена тази пуста шапка и да се докаже, че тя принадлежи на подсъдимия. Естествено — не я намериха. Следователят после примираше от яд, пък и аз бях отчаян: толкова трудно бяхме открили този убиец, с такива усилия го бяхме намерили, при задържането имаше и стрелба, две от моите момчета едва не загинаха — и всичко отиде на вятъра. Тъй че щом ние с вас се наехме да помагаме на горкия Серьожа, трябва да действаме умно, та после той да не ни споменава с лошо.
— А онзи адвокат Захаров ли се казваше? — изведнъж попита Таня.
— Точно така. Как се сетихте?
— Ами че той ми е земляк, от Питер. Когато се прибра от Москва след процеса, разказа на всички за тази шапка. Изобщо е много грамотен и си разбира от работата, аз винаги слушам с голямо внимание, когато започне да се хвали и да разправя разни истории — човек може да чуе доста полезни неща, които после да му влязат в работа. Впрочем скоро след историята с шапката приключвах едно голямо дело, пишех обвинителното заключение и под впечатлението от разказа на Захаров открих едно такова слабо място, дето ако опитен адвокат го уцелеше, дълги месеци труд щяха да ми отидат нахалост. Нищо и никакво слабо местенце, навремето никой нямаше да му обърне капчица внимание. И представяте ли си, адвокатът получава делото, чете обвинението и избухва в смях буквално в кабинета ми. „Какво има? — питам го. — Да не намерихте граматическа грешка?“ „Не — вика, — още от момента на задържането на обвиняемия съм запомнил, че ей тук имаше едно слабо местенце. Когато чух от Захаров как е спечелил оправдателна присъда от точно такава мъничка подробност, веднага си направих сметката, че и аз мога да я вкарам в играта. А вие, Татяна Григориевна, сте махнали въпросното слабо местенце, явно и вие сте чували историята с шапката.“ Така че в известен смисъл, Дима, съм ваша кръщелница. Учила съм се от вашите грешки, макар че не сме се познавали. Интересно, нали?
Ира донесе от кухнята чиниите и приборите и започна да нарежда масата. Лиля се върна и мълчаливо седна в края на дългата пейка до масата, прелиствайки броевете на „Фестивални новини“, които всеки ден ни носеше Рита. Ира и Таня разпалено обсъждаха уместно ли ще бъде да поканят на обяд белобрадия очилат курортист от съседната къща, който, както забелязах през гъстите храсти френско грозде, се бе върнал от плажа и простираше на двора мокрите си бански и пешкири. И аз взех участие в обсъждането, защото — по непонятни причини — ми се дощя да стане така, както иска Ирочка. Изпитвах някаква вина пред нея, а Татяна явно не бе в настроение да общува с непознат.