— На какво?!
— На партийно събрание. Е, Владик, не знаете ли какво е партийно събрание?
Прекрасно знаех какво е партийно събрание, още нямам проблеми с паметта. Но нали… Впрочем както и да е, всеки си има своите бръмбари в главата.
Татяна забеляза моето неподправено изумление:
— Извинете, Дима, родителите ви живи ли са?
— Само мама, баща ми почина отдавна. Защо?
— А майка ви с какво се занимава? На колко години е?
— О, майка ми е рядко чудо на природата. На шейсет и една е и прилича на Мая Плисецкая в ролята на княгиня Бетси Тверская: точно такава висока, слаба, с гладка прическа. Тя е главен редактор в едно издателство и води твърде светски начин на живот.
— С мен пък е обратното — мама почина преди няколко години, а татко е жив. Цял живот е работил в един и същи завод, издигна се до заместник-директор. Сега е на седемдесет и една, и той ходи на партийни събрания, представете си. И аз съвсем наскоро научих това. Обаждам му се веднъж, а той ми казва: „Извинявай, миличка, ще ти се обадя по-късно, сега съм зает, пиша доклад за партийното събрание.“ Замалко не умрях от ужас. Оказа се, че при домсъвета, или как го наричат сега… не знам, партийната организация е запазена, пенсионерите се водят на отчет там и се събират най-редовно, обсъждат решенията на президента и правителството, озеленяването на микрорайона и разни подобни неща. По-рано, ако си спомняте, пенсионерите винаги се водеха на партиен отчет по местожителство. И когато КПСС умря официално, някои си прибраха партийните книжки от домсъветите и изцяло се отдадоха на домакинство и вилни парцели, но много хора така и продължават да се събират. На стари години убежденията трудно се променят, както и навиците. На нас това ни изглежда смешно и нелепо, но то е живот за тях.
— Излиза, че и нашият тукашен хазяин е такъв? Но той е относително млад. На колко ли е? Малко над шейсет?
— Е, и какво от това? Въпросът не е толкова във възрастта, колкото във възпитанието и в живота, който е изживял човекът, в ценностите, по които е свикнал да се ориентира.
— Да, всичко това е прекрасно, но на мен ми трябва телефон, а първият етаж е заключен. Да знаете откъде наблизо човек може да се обади по телефона?
— Можете да се обадите от нашата къща — внезапно се отзова ухажорът на Ирочка. — Телефонът е точно в стаята, където живея.
Виж ти! А пък аз бях убеден, че той не вижда нищо освен красивите очи и черните къдрици на Ирочка. Или се бях разприказвал твърде високо?
Станахме от масата и отидохме в съседния двор. Изпитвах известно неудобство, задето не знаех как да се обърна към този тип. Но още щом прекрачихме прага на стаята му, той сякаш стана друг човек. Смутената усмивка изчезна, движенията станаха уверени. Явно беше от хората, които аз наричам условно котараци. Казват, че кучетата се привързват към човека, а котките — към мястото. Така е и с хората: за едни, за да поддържат психологическия си комфорт, е важно да се намират на своя територия, а за други — в компанията на добре познати, близки хора. Аз например съм типичен пример за куче и никак не обичам да завързвам нови познанства, изобщо не обичам непознатите хора.
Белобрадият, изглежда, беше схванал, че не съм дочул името му, затова първата му работа бе да ми протегне ръка:
— Да се запознаем отново. Юрий Сергеевич Мазаев, социолог. Можете да ми казвате просто Юра.
— Владислав. Вие си изберете каквото искате умалително име. Ирочка ми казва Владик, а Таня — Дима.
— Ще си помисля — засмя се Мазаев. — Ето телефона, обадете се, без да се притеснявате.
Той тактично излезе, а аз набрах номера на служебния телефон на Серьожа Лисицин. Никой не вдигаше слушалката в кабинета му. Тогава се обадих в хотела и след известно време портиерът намери Сергей. Разказах му с две думи за посещението си в дома на Вернигора и се разбрахме след около два часа той да поразчисти хотела от излишни хора и да намери Гена от организационния комитет — същия, дето посрещнал Олга Доренко, когато закъснявала за пресконференцията. Същевременно го помолих да намери Рита и да й каже, че днес с Лиля няма да ходим на плаж, да не се безпокои.
Мазаев се върна в стаята с две чашки в ръцете.
— Слава, да пийнем по няколко капки за запознанството. Имам хубав коняк.
Така. Значи ми е избрал име. Добре де, щом трябва — ще пийнем за запознанството.
Конякът наистина беше хубав и аз го изпих с удоволствие. А, май е свестен човек този социолог. На наша територия се притесняваше, но тук, в тази стая, стана съвсем друг. Сигурен бе, че Ирочка ще остане доволна от него. Или вече бе останала?