След два часа във фоайето на хотела ме чакаха Сергей Лисицин и дребно мургаво човече с доста оголяло теме и нервно потрепващи ръце. Именно то бе служителят от организационния комитет на фестивала „Златният орел“ Генадий Голдман.
Помолих Генадий колкото може по-точно да си припомни всички обстоятелства, свързани с връщането на Олга Доренко в хотела.
— Покажете ми къде стояхте, когато Олга влезе във фоайето.
Той неуверено повъртя глава, после застана на мястото на портиера.
— Ето тук стоях, когато чаках Олга. Всички вече бяха в залата, само нея я нямаше. Рудин, президентът на фестивала, късаше и хвърляше от яд.
— Погледнахте ли часовника, когато Доренко пристигна?
— Разбира се. Постоянно го гледах. Когато тя влезе в хотела, беше 21,14. Веднага се развиках: „Къде се мотаеш! Закъсняваш с петнайсет минути. Бързо в залата!“
— А тя какво отговори?
— „Две минутки, Геночка, само да си оставя торбичката.“ И ми показа онази торбичка.
— По-подробно, ако обичате, опишете ми я. Цвета, размера, какво имаше в нея.
— Ами… обикновена, пластмасова, половината град ходи с такива. Разноцветна, цялата виолетова, а дръжките й — жълти. Грозна — чак страх да те хване! Дори се учудих как така Оля ходи с такава гадост, тя винаги се обличаше много елегантно, гледаше всичко да й е в тон, цветовете да си отиват. Ако носеше нещо в такива торбички, те винаги бяха фирмени, от скъпи магазини. С една дума, макар да ме беше яд, разбирах, че с розовия си костюм и с такава торбичка не може да излезе пред публиката. Оля тръгна към асансьора, а аз извиках след нея: „Побързай! Рудин ще ме убие.“
— Тръгна ли към асансьора или се затича?
— Почти се затича. Беше с обувки на високи токчета, току-така не можеш да се затичаш. Но наистина бързаше, тя не обичаше да закъснява.
Знаех го и без да ми го казва.
— Когато слезе, погледнахте ли часовника?
— Разбира се. Аз изобщо не откъсвах очи от него. Разберете, организационният комитет е точно за това — да организира всичко и да отговаря всичко да върви гладко. Всяко недоглеждане, всяко закъснение се смята за наша вина. Рудин плаща добре, но за всяка дреболия глобява. Когато Оля слезе, беше 21,18. Хванах я за ръката и буквално я повлякох към залата.
— Добре, Генадий. Сега ни покажете къде беше Олга в момента, когато сте погледнали часовника и сте видели, че е вече 21,14.
Голдман послушно отиде до стъклената въртяща се врата.
— Ето тук. Погледнах часовника веднага щом я видях да влиза.
— Когато й викнахте, че закъснява с петнайсет минути, тя спря ли се или продължи към вас?
— Ами тя почти тичаше, нали ви казах! Беше задъхана, разчорлена.
— Вратата на асансьора веднага ли се отвори или й се наложи да чака?
— Почака го. И аз се нервирах, затова когато тя извика асансьора, погледнах таблото, за да преценя колко ще трябва да чака.
— Спомняте ли си на кой етаж беше асансьорът?
— Лампичката светеше някъде по средата на таблото, но къде точно — не мога да кажа. Все пак бях далеч от асансьора. Пък и не си бях поставил за цел да запомня, не съм предполагал, че ще бъде важно.
— Разбира се, разбира се. Е, благодаря ви, Гена.
Голдман си тръгна с нескрито облекчение, а ние със Сергей засякохме времето и започнахме да възпроизвеждаме придвижванията на Олга Доренко през четирите минути от 21,14 до 21,18. Отидохме до стъклената входна врата и с бърза крачка тръгнахме към асансьора. Когато вратата на кабината се отвори, се качихме на шестнайсетия етаж, където бе стаята на Олга Доренко и Люся Довжук. Намираше се в края на отчайващо дълъг коридор. Когато стигнахме до вратата, аз припряно пъхнах ключа в ключалката. Ключът не превърташе. Започнах да го местя наляво и надясно, но бравата очевидно заяждаше.
— Тук бравата е повредена — каза застаналият зад гърба ми Лисицин. — И ние всеки път се мъчим.
Най-сетне ключът превъртя, аз отворих вратата, направих с ръка движение, сякаш хвърлям от прага торбата на леглото, затворих вратата и я заключих. Колкото и да е странно, при заключването бравата не заяждаше. Почти тичешком се втурнахме обратно към асансьора, слязохме долу, във фоайето на хотела. Седем минути.
— Не става — констатирах. — Дай да опитаме още веднъж, като вземем предвид, че Олга може да е отключила от първия опит.
Повторихме маршрута, като този път не се мъчихме с бравата, а просто спряхме пред вратата за шест-седем секунди — точно колкото щяха да са нужни, за да отключиш бързо, да хвърлиш торбата в стаята и да затръшнеш вратата. И пак се получиха много повече от четири минути.