— Намерих я.
— Каза ли й, че днес няма да бъдем на плажа с Лиля?
— Казах й, както ме помолихте.
— А тя какво?
— Госпожата много се разгневи. — Серьожа се усмихна. — Каза, че няма да ви стигне акълът да купите плодове на детето.
Ами да, разбира се, Маргарита си знаеше своето. Кой знае защо си мисли, че майчинският дълг се състои в тъпкане на детето с витамини. По-добре би било да разговаря повече с Лиля, а не да се откупва от нея със сладкиши.
Тръгнах към асансьора и натиснах копчето — последното, което бих искал, бе да се натъкна случайно на Рита. Вратата на кабината се бе отворила, когато при мен дотича Сергей:
— Владислав Николаевич, ами материалите?
— Какви материали?
— За Татяна Григориевна. Приготвил съм всичко, взех ги със себе си, мислех довечера да прескоча до вас и да й ги дам. Ще ги вземете ли вие?
— Благодаря, Серьожа, разбира се, ще ги взема.
Той влезе в асансьора и заедно слязохме на третия етаж, където за Лисицин временно бяха оборудвали нещо като кабинет — да кани там на разговор капризните кинодейци. Смешно беше да се надява, че те ще идват при него в градското управление.
Материалите за пожара в Летния театър бяха неочаквано много — цяла дебела папка. Пъхнах я под мишница и с усмивка си помислих, че се озовавам в абсолютно същата ситуация като загиналата Оля Доренко. Ще трябва да търся някаква торбичка с дръжки и най-смешното ще бъде, ако тя се окаже виолетово-жълта. Но май в най-близкия до хотела магазин продаваха само такива.
Вкъщи всички бяха налице, с изключение на Ирочка, която отишла някъде на разходка с белобрадия Мазаев. На долния етаж Силвия Пфайфър се отдаваше на поредните си телевизионни тропически страсти, нашите хазяи отнесено ги следяха, седнали пред екрана. Таня и Лиля се бяха преместили в галерията на втория етаж. Таня продължаваше да работи, а Лиля мълчаливо седеше на стол до нея и следеше раждащия се пред очите й текст. И това ми било баща! Детето е дошло на юг, на море, а цял ден не е излязло от къщи. Това на нищо не прилича, срамота!
— Танечка, донесох ви материалите за пожара — казах и й подадох папката.
Тя веднага свали от коленете си лаптопа и я грабна с алчното нетърпение на дете, което сграбчва подарък, донесен от възрастните.
— О, благодаря ви, Дима, страшно много ви благодаря! Кога трябва да ги върнете?
— Не попитах. Сигурно не е спешно, на Серьожа сега не му е до този пожар. Четете, докато не ви ги вземат. Лиля, да идем ли да се изкъпем?
По физиономията на детето си личеше без думи, че не му се ходи на плаж. Иска или да седи до Татяна, или да чете, излетната на кревата. Но аз проявих завидна настойчивост, понеже вътрешно се упреквах, че никак не се грижа за здравето й. Всъщност времето не беше много подходящо за къпане: слънцето слизаше все по-ниско към запад, жегата постепенно намаляваше и би било хладно при излизане от водата. Затова направих компромис — реших просто да поседим на плажа и да подишаме лековития морски въздух.
Плажът беше почти пуст. Седнахме на две дървени скари, Лиля — с книгата си, аз — с мислите си за стария Вернигора. Вярно, седемдесет и две години е възраст, когато в една внезапна смърт няма нищо необичайно. Но когато тази смърт настъпи толкова навреме, обикновено това никак не ми харесва.
Излегнах се на дървеното си ложе, подложих ръце под главата си и притворих очи. Въздухът беше прохладен, миришеше на йод и влага и аз се почувствах невероятно спокоен и доволен от живота. Изведнъж разбрах, че за нищо на света, срещу никакви блага и пари няма да се върна на работа в милицията. Бях престанал да я обичам, тази прокълната от Бог работа, бях уморен от постоянно усещаното презрение на хората, от псувните на началниците, от болките в стомаха, които се появяват всеки път, след като два-три дни си бил принуден да дъвчеш само сухи сандвичи, и то в движение. Бях уморен от безсънието, от липсата на нормални почивни дни, от унижението, което изпитваш винаги когато молиш за нещо висшестоящото началство. Имах две ранявания — едното с нож, другото огнестрелно. Бях уморен от чувството за собственото ти безсилие, когато едно след друго върху теб се стоварват престъпления, които не можеш да разкриеш, защото свидетелите мълчат. А те мълчат, защото ти не можеш да противопоставиш нищо на техния страх или алчност. Заплашили са ги или са им платили, а ти в отговор можеш само да ги молиш и уговаряш, като наблягаш на отдавна забравения мит за гражданския дълг. Но щом дори властите пренебрегват този граждански дълг, можем ли да искаме нещо повече от редовите граждани? Тъй че не исках да се занимавам с убийствата на Оля Доренко, която познавах отдавна и много добре, и на Люся Довжук, която познавах съвсем слабо. Бях изгубил детективския си хъс. Бях изгубил куража си. И се набърках в този случай само защото исках да изкупя собствената си лъжа и да помогна на този клетник Гарик Литвак. И единственото, заради което още се лутах в тази мръсотия и се опитвах да се правя на детектив, беше искрената ми симпатия към младия оперативен работник Серьожа Лисицин с кучешките очи, който всеки момент щеше да вдигне ръце, защото работата никак не му вървеше и за осем месеца служба нямаше нито едно разкрито престъпление, с което да се гордее. А и Таня… Не съм свикнал да се самозалъгвам, затова честно си признавам: тя ми харесваше. Беше дори повече от харесване. Толкова различна беше от Рита — моя еталон за женска красота! Не знам защо, но не ми се искаше да се изложа пред Татяна.