— Само за спортната ти форма. А ти какво си помисли?
Избухнах в смях:
— Татяна Григориевна, с вас човек не може да скучае! Извинявай, наистина не се сетих, че може да си уморена. На мен например ми израснаха криле. Но толкова ми беше жал за твоята Ирочка! Нали и тя трябва да има някакви радости освен кухнята и прането.
Крачехме към морето и мълчахме. Отначало беше лесно да мълчим, но после, колкото повече продължаваше паузата, толкова по-неудобно се чувствах. Не е ли доволна Татяна? Съжалява ли? Уморена ли е? Да не би нещо да съм сбъркал? Да съм я обидил?
Започнах да нервнича, но не можех да надвия себе си и да я попитам. А тя вървеше до мен и аз бих дал какво ли не, за да отгатна мислите й.
На крайбрежната улица цареше оживление, въпреки че минаваше два часът през нощта. Работеха нощните барове и дискотеки, ресторантите и казината.
— Искаш ли да седнем някъде? — предложих.
Тя отрицателно поклати глава:
— Там е шумно, а аз трябва да помисля.
— Може ли да науча — за какво? — „Е, най-сетне, слава богу — рекох си, — все пак се реших да попитам. Дори сега тя да каже нещо неприятно, ще е по-добре, отколкото да се тормозя от неизвестността.“
— За пожара. Мисля как да преподредя сюжета с оглед на това, което научих от документите на Серьожа, при което да не променям вече написаното. Никак не обичам да преработвам.
Бях очаквал всичко, само не и това. Не е възможно да нанесете по-голям удар по самолюбието на един мъж. Поне да беше казала, че е разочарована, че не съм й доставил удоволствие, че съм слаб или напротив: непоносимо, натрапчиво издръжлив. Всеки упрек може да се възприеме като информация, да си направиш извод и да се поправиш. Но това… Аз като някакъв глупак вървя и си мисля само за онова, което се случи в градината, а тя — за книгата си.
— Аз пък мисля за теб — отвърнах ядно. — Извинявай, такъв съм си — сантиментален.
Тя ме погледна внимателно и изведнъж меко се усмихва и ме погали по бузата.
— Не се сърди, мили. Между нас всичко стана добре, просто чудесно, но защо трябва да го обсъждаме? Ако някой ден ни се случи пак — ще се радвам. Ако ли не, значи не, тогава няма защо и да говорим. Нали така?
Не намерих какво да й възразя, но не можах да скрия разочарованието си. Наистина само след минутка ме досмеша. Така де, какво съм се разнежил! Тя е права. Твърде отскоро се познаваме, та от факта на физическата близост да си правим изводи за развиващи се отношения. Нали тя не може да знае колко силно ми действа и колко странно ми се вижда това, което става с мен? За нея моят порив е епизод, експромт на разведен курортист — нищо повече. И ако тя не вижда зад всичко това преизпълващата ме нежност, вината е моя, а не нейна.
Минахме покрай поредния отворен ресторант и се спряхме до павилионче, чиито витрини бяха изпълнени с редици видеокасети. Тук даваха касети под наем. Плъзнах поглед по надписите на касетите и вече се канех да подмина, но изведнъж вниманието ми бе привлечено от нещо съвсем некасово. Видях многократно повторени заглавия: „Освобождение“, „Победата“, „Битката за Берлин“, „Блокада“, „Подвигът на разузнавача“, „Силни духом“. Дори в първия момент помислих, че ми се е привидяло. Но не, касетите бяха подредени на купчинки — пет броя „Освобождение“, още по толкова „Победата“ и „Блокада“, от останалите заглавия имаше по още повече — по осем-десет броя. Каква чудесия, а! Тук, в курортния град, препълнен с нови руснаци? Продължих покрай витрината и още повече се изненадах. Сега пред изумения ми поглед се заредиха заглавия на филми от 40-те и 50-те години: „Обикновена история“, „Незавършена повест“, „Всичко остава на хората“…
Павилионът беше отворен, надписът на входа гласеше, че той работи денонощно. Надникнах и видях познатата физиономия на младия видео-бизнесмен Льоня, който бе доставял видеокасети на Николай Фьодорович Вернигора.
— Да влезем — казах на Татяна и отворих вратата пред нея.
Льоня веднага ме позна:
— Здравейте! Мен ли търсите или искате да си вземете касета?
— Теб търся. Кажи ми, ако обичаш, защо имате толкова много стари филми? Взема ли ги някой?
— Охо, и още как ги вземат! Специално сме направили толкова копия, та да има за всички. В нашия град от край време се заселват военни от запаса — като дядо Николай например. Знаете ли колко са много! Те страшно обичат тези филми. — Усмихна се някак мъдро, не по детски: — Човек може да ги разбере. Какво да гледа сега един възрастен мъж по телевизията? Жените са си добре, за тях по канал „2R2“ по цял ден се въртят сериали. Ами мъжете? На тях тези любовни лиготии не са им интересни. Та ето, купили са си видеоплейъри и гледат филмите от своята младост.