— А ти гледал ли си тези филми? — попитах аз.
— Ама разбира се! Нали трябва да знам с какво търгувам! И после, знаете ли, на старите хора паметта им отслабва, забравят. Идва при мен някакъв побелял полковник от запаса и вика: Синко, имаш ли един стар филм, много хубав беше, не му помня заглавието, там Бистрицкая играе лекарка, а Бондарчук — инженер ли беше, строител ли, дето краката му се парализираха… А аз му казвам: Разбира се, дядо, ето ви го — „Незавършена повест“.
— Браво — похвалих го, — умно действаш.
Отново тръгнахме с Таня по ярко осветената крайбрежна улица, постоянно срещахме целуващи се двойки и шумни компании. След поредния крайморски ресторант, от който се носеха звуци на танцов оркестър, стигнахме до разкошната витрина на магазин „Вероника“. По изложените дрехи си личеше, че магазинът е скъп.
— Нека да влезем — помоли Татяна. — Любопитно ми е.
Влязохме в магазина, където веднага срещнахме мнителния поглед на огромен тип с петниста униформа — явно охранител.
— Добър вечер, какво ще обичате? — втурна се към нас една продавачка. — Какво бихте желали да видите?
Татяна малко се смути от това посрещане.
— Искам да видя нещо делово, но от лек плат, за лятото — отвърна тя, като разглеждаше въртящите се окачалки с разноцветни дрешки.
— Кой номер ви интересува?
Таня явно се притесни. Сигурно не й се искаше да каже номера си пред мен, сякаш че нямах очи и ако чуех числото петдесет и четири, щеше да ми се стори по-дебела, отколкото беше в действителност.
— Като за мен.
— Заповядайте.
Продавачката ни покани с жест и ни поведе към стойка с рокли и костюми от коприна и шифон. Таня започна бавно да мести окачалките, като оглеждаше придирчиво всяка дреха, а продавачката стоеше като вдървена и не откъсваше очи от ръцете й. Доскуча ми и отидох при стойката с мъжки панталони и якета. Тутакси зад гърба ми цъфна същият онзи юначага, охранителят. Усещах погледа му с тила си и не ми беше много приятно.
— Слушайте, какво става тук? — не издържах в един момент. — Да не ви е страх от рекетьори? Защо ме следвате по петите?
— Не знаете ли? — отвърна дангалакът. — Сега във всички магазини тук е така. В онези, които оцеляха.
— Аз не съм оттук. Какво искате да кажете с това оцеляха?
— Ама наистина ли не знаете? Преди два месеца ни се случи нещастие. Всички скъпи модели се оказаха наплескани с боя. Представяте ли си: някакъв гад с аерозол повреди повече от половината ни стоки. Абсолютно същата история се случи в още четири магазина. А след една седмица — в още няколко. Стоката беше съсипана, все едно че я откраднаха, загубите бяха същите. Някои от магазините не издържаха този финансов удар, фалираха и бяха закрити. Други усилиха охраната, поставиха наоколо телемонитори, взеха на работа повече продавачки, които да вървят след всеки купувач и да проверяват всяка дреха след пробната. Е, вие разбирате, че не всеки магазин може да си го позволи, затова много бизнесмени лека-полека свиха дейността си и затвориха магазините си. Ние още се крепим, но май малко ни остава.
— Ами къде гледа милицията? Намери ли тези хулигани?
— Ха, ще ги намери тя! — ядно възкликна охранителят. — Как пък не си е зарязала другата работа, та да хукне тях да търси!
— Ясно. Може ли да премеря този панталон?
— Моля, кабинката вдясно.
Когато приближих до пробната, видях, че и Татяна влиза в другата кабинка с костюм в ръце. Подир нея оклюмано се потътри продавачката.
Влязохме в съседни кабинки. Чувах как на метър от мен се съблича младата жена и я желаех с невероятна сила. Господи, какво ме е прихванало? Тя да не е магьосница?
Панталонът ми стоеше така, сякаш се бях родил с него. Но погледнах етикета и разбрах всичко. Беше произведен от известна фирма и струваше триста финикийски знака, сиреч долари. То се знае — как ще ми стоят зле на такава цена!
— Таня — повиках я тихо.
Преградите между кабинките бяха малко по-високи от човешки ръст и аз не се съмнявах, че тя ще ме чуе.
— Да-а — веднага отговори тя.
— Как е костюмът?
— Страхотен.
— Ами цената?
— Още по-страхотна.
— Колко?
— Петстотин и осемдесет.
Подсвирнах:
— И ти можеш ли да носиш такова нещо?
— Нямам друг изход. За моята фигура евтини дрехи не съществуват. Тоест съществуват, но не е възможно да ги облече човек.
— Може ли да погледна?
— Влез.
Излязох от кабинката и подадох панталона на застаналия наблизо охранител, който веднага започна внимателно да го оглежда. Завесата към съседната кабинка се отдръпна и аз видях Таня с костюма за петстотин и осемдесет финикийски знака. Е, както се казва, той си ги заслужаваше!