— Супер! — казах искрено.
— Харесва ли ти?
Как нямаше да ми харесва! С този костюм Татяна изглеждаше най-много като за петдесети номер. В момента си помислих, че ако носех у себе си толкова пари, без да се колебая, щях да й купя този костюм. Колко странно все пак! Никога не бях изпитвал желание да купувам на Рита дрехи. Може би защото тя най-много ми харесваше гола в леглото…
— Ще го купиш ли? — попитах Таня, когато отново се озовахме на улицата.
— Още не знам, ще се посъветвам с Ира. А ти какво ще кажеш?
— Купи го. Наистина много ти отива.
— Добре — въздъхна тя. — Ще си помисля. Дълго ли още ще се разхождаме?
Погледнах часовника си. От момента, когато обещах на Мазаев един час свободен живот, бяха минали петдесет минути.
— Можем да се връщаме лека-полека. Наистина ли си, уморена?
— Наистина. Очите ми се затварят.
С Мазаев се сблъскахме на портичката. Той ни погледна виновно, припряно и смутено промърмори нещо като лека нощ и се шмугна в своя двор.
Събудиха ме гласове в двора. Слънцето грееше с всичка сила, леглото на Лиля беше празно и аз разбрах, че здравата съм се успал. Бързо се облякох, излязох в галерията и погледнах отгоре. Лиля четеше на масата под навеса, а близо до нея нещо си говореха Таня и Сергей Лисицин. Завидях на умението на Таня да става рано дори след като си е легнала в три часа през нощта. Аз не можех така и изобщо обичах да си поспивам, особено когато бях в отпуск.
До Серьожа на скамейката се мъдреше голям черен сак.
— Владислав Николаевич, прав бяхте, във виолетовата торбичка на Доренко наистина се намери касетата с номер 9. Вчера я изгледах два пъти и нищо не разбрах. Защо не опитате вие? Донесъл съм ви и приставка за видео.
— Защо, какво има на касетата? — попитах.
Налях си кафе, намазах си филия с масло, които ми донесе добрата Ирочка. Както се разбра, тя вече бе дала на Лиля да закуси. Без Ирочка вече май не можеше не само Таня, и аз бях заникъде без нея.
— Точно каквото е казал вашият приятел Льоня. Някакъв филм с ветерани. Очите ми изтекоха да се взирам, но нищо не проумях. Там няма нищо, заради което дядото е трябвало да даде касетата на Доренко. Камо ли заради онова, което ни накара после да търсим тази касета!
— Добре, ще я видя — кимнах и отхапах огромен залък от мекия топъл хляб. — Между другото от какво все пак е починал Вернигора? Направиха ли аутопсия?
— Обширен инфаркт.
— И няма нищо подозрително? Ама нищичко?
— Нищичко. Всичко е абсолютно чисто.
— Въпреки това нещо не ми харесва тук — казах упорито.
— И на мен не ми харесва — въздъхна Серьожа. — Но и срещу медицината не можем да се опълчим.
— А за теб кое е по-важно — интуицията или науката? — попитах го, като напъхах в устата си остатъка от сандвича и допих топлото кафе.
— Науката, разбира се — усмихна се той. — Твърде отскоро работя, за да поставям интуицията си над науката. Нямам достатъчно опит.
— Аз пък имам. Ето защо, Серьоженка, трябва да изясним при какви обстоятелства Николай Фьодорович Вернигора е получил обширен инфаркт. Чак след това моята очукана от живота интуиция ще замлъкне и ще отстъпи палмата на първенството на медицинската наука. Вернигора има една много сърдечна съседка — от номер 16. Щом ключовете за къщата му са се озовали при нея, значи най-вероятно тя е разтребила след случилото се, преди да заключи. Именно нея трябва да попиташ какво именно е разтребила. Ще я попиташ ли?
— Ще я попитам. Само че…
— Какво само че?
— Ами буквално съм вързан в хотела. Сауле Ибрайбекова е на ръба на нервна криза, очаква всеки момент някой да дойде, за да я убие. Началството нареди някой постоянно да дежури в хотела. Снощи там беше Паша Яковчик, а сега аз трябва да отида да го сменя.
Смутено погледнах към Лиля, която през цялото това време си седеше кротко, забола очи в някаква книга. Днес това отново беше Барбара Картланд, явно „Откраднатите сънища“ бяха благополучно прочетени. Ама това наистина е безобразие! Пък уж съм довел детето на море. Ритка ще ме убие, ако днес пак не заведа Лиля на плаж.
— Аз мога да отида да поговоря с тази жена — неочаквано се обади Татяна. — Нали съм ви длъжница, Серьожа?
— Какво говорите, недейте така! — възмутено размаха ръце той. — Не искам дори да ви слушам. За какъв дълг може да става дума, след като моите близки още не могат да се съвземат от изумление, че самата Татяна Григориевна Томилина им е била на гости.