— Как така ти ги подхвърлиха?
— Ами така. Някой ги беше мушнал под вратата на стаята ми.
— Кога?
Рита се смути и пламна. Досмеша ме.
— В твоята стая ли са ги подхвърлили? Или в стаята на Рудин?
— В моята.
— А ти си прекарала нощта при Борис?
— Да — каза тя предизвикателно и впери в мен шоколадовите си очи.
— И когато се прибра на сутринта, намери този плик?
— Да.
— В колко часа беше това?
— Ами… някъде към единайсет…
— Ритка, не ме лъжи! — казах строго.
— Ами… може би към един и нещо.
— До късничко си поспивате обаче след любовните наслади — усмихнах се ехидно.
— Какво общо имат тук насладите? — отново се ядоса тя. — Нали знаеш, че купонът тече почти до разсъмване. Лягаме си едва ли не в седем сутринта.
— Добре де, знам — кимнах аз. — И ти не разпитала наоколо — може някой да е видял как са ти пъхали плика под вратата?
— Не съм питала никого. Щом видях снимките и…
— Добре, разбирам.
Погледнах часовника си. Четири без десет. Разбира се, Рита никого за нищо не е питала. Към един и нещо е видяла плика и час и половина едва и е стигнал, за да вземе душ, да се преоблече, да закуси и да дотърчи тук да ми вдига скандали.
— Рита, моля те, попитай твоя Рудин с кого, освен с теб, е обсъждал намерението си да ме вземе на работа. И си припомни хубавичко на кого си го казвала самата ти.
— На никого не съм го казвала — веднага отвърна тя.
Но аз не й повярвах. Прекалено добре познавах Маргарита Мезенцева, за да й повярвам.
— Все пак си помисли, може да си спомниш.
— Добре — кимна тя покорно.
— Кога очаквате да пристигне Юшкевич?
— Самолетът трябва да кацне в шест и трийсет. Сигурно към седем и половина ще бъде вече в хотела. За какво ти е Юшкевич?
— Искам да го видя — позасмях се. — И моите съседки изгарят от желание да го видят на живо.
— Съседките ли? Или само едната, дето се чукаш с нея нощем в градината? Стасов, ако ти…
— Рита — прекъснах я строго, — това, което правя нощем в градината, не те засяга! Къде ще бъде по това време Сауле?
— Откъде да знам? Сигурно в хотела, тя сега от страх изобщо никъде не излиза. Ако не беше перспективата да получи наградата, отдавна да е отлетяла за Москва.
Значи Сауле Ибрайбекова, потенциалната жертва на убиеца, който изтребва конкурентките за наградата, ще си бъде в хотела, а около хотела ще има стълпотворение, което, както ми говореше опитът, не може да бъде контролирано нито от силите на милицията, нито от силите на службата за безопасност при хотела. Това никак не ми харесваше. Май решението да отидем вечерта там бе правилно.
Когато с Лиля се прибрахме на „Първомайска“, масата вече беше сервирана. Днес Ирочка бе надминала себе си в своите кулинарни упражнения. Във всеки случай аз не можах да определя на око имената и съдържанието на ястията в чиниите.
Татяна ми разказа, че съседката намерила Николай Фьодорович Вернигора мъртъв, когато отишла при него да го предупреди за наближаващата буря. Кореняците по тези южни места научават за бурите предварително и съседката се учудила, че всички прозорци и врати у Николай Фьодорович били широко отворени, макар че отдавна било време да бъдат затворени заради безопасността на стъклата. Тя влязла в къщата и видяла полковника от запаса, легнал на дивана в много странна поза. На носа му били очилата, а неестествено отметнатата ръка стискала вестник. Явно бил починал внезапно, както си е четял вестника.
— Кой вестник? — попитах аз.
— Местния, Вернигора бил абониран за него. Ето, донесох един брой от тази дата.
Таня ми подаде вестника и от него ме погледна Оля Доренко, портретът й беше в траурна рамка. Снимката беше голяма, върху половин страница.
— Кажи, Дима, ти би ли се разстроил толкова много, ако научиш за смъртта на почти непознат човек само защото същия ден си разговарял за нещо с него?
— Права си — кимнах. — Ако Вернигора е получил инфаркт, защото е научил за убийството на Олга, за това сигурно съществуват много сериозни причини. Например знаел е, че Олга му е дъщеря. Или внучка.
— Съгласна съм. Друго?
— Или е знаел, че някой човек, който не му е безразличен — например собственият му внук, — е смятал да я убие. И като е прочел вестника, е разбрал, че този близък човек е извършил престъплението.
— Съгласна съм. Друго?
— Или все пак работата е в касетата. Разбрал е, че Олга е била убита заради тази касета, и е сметнал, че е виновен, задето й я е дал.
— И с това съм съгласна. Значи трябва да изпратим Серьожа Лисицин да провери за евентуални роднински връзки на Доренко и Вернигора, и бездруго ние с теб не можем да свършим тази работа. Нашата задача е касетата. Трябва да я разнищим кадър по кадър, за да разберем какво толкова се съдържа в нея. Или да се убедим окончателно, че там наистина няма нищо. Ира!