— Тук съм — подаде глава от кухнята Ирочка. — Може ли вече да сервирам? Приключи ли съвещанието на високо равнище?
— Приключи. Къде е твоят социологически поклонник? Покани го да вечеря с нас.
М-да, моят курорт постепенно придобиваше семейни черти.
ГЛАВА 7.
Като гледах навалицата, събрала се пред хотела, започвах да разбирам, че това, което предишната вечер ми бе казала Рита за реакцията на местните жители на пристигането на кинозвездата, далеч не е било преувеличено. Напротив, с моята, общо взето, бедна фантазия дори не можех да си представя размаха на мероприятието.
Хората търпеливо чакаха Олег Юшкевич, който бе едновременно секссимвол на нашето време и руски супергерой, нещо като Сталоун. А наоколо бурно процъфтяваше търговията с Юшкевич във вид на торбички, календари, плакати, брошури, тениски, чашки, значки, пудриери и табакери. Никога не бих могъл да си представя защо хората купуват тези неща, но както се казва, фактът бе налице. Купуваха ги, и още как!
От инсталираните около хотела високоговорители се лееше модерна музика, постоянно прекъсвана от рекламни съобщения за екскурзии, услуги на туристически бюра, ресторанти и нощни казина и тем подобни курортни благини. Пак тук се продаваха лотарийни билети „спринт“ и хората вече ги разграбваха, защото, както ме бе предупредила Рита, било официално обявено, че Олег ще пристигне в пет часа, докато всъщност в пет часа самолетът му е бил още във въздуха, тъй че присъстващите вече бяха уморени от чакане и си търсеха развлечения. Трудно беше дори да си представи човек мащаба на печалбите от тази лека измама.
Забелязах, че в тълпата има много хора с фотоапарати. Явно и за фотокореспондентите Олег Юшкевич беше желана плячка. Какво пък, нищо чудно, като се има предвид, че напоследък той се снимаше най-вече в чужбина и не бе толкова лесно да го хванат в Русия. Бяха налетели като мухи на мед.
Бяхме дошли тук петимата: Ирочка със своя социолог Мазаев, Таня и ние с Лиля. Наистина Лиля нямаше никаква работа тук, пък и не й се идваше много, но аз не рискувах да я оставя вкъщи сама. Не че ме беше страх да не й се случи нещо. Просто подозирах, че може да се обиди. Впрочем Лиля беше от децата, които най-много от всичко на света искат възрастните да ги оставят на мира, та да се занимават със своите си работи. Въпреки това я взех със себе си. И както се разбра по-късно — добре постъпих.
Мъкнех на рамото си сака с приставката за видео, която се канех да върна на Серьожа Лисицин. Намерихме Серьожа доста трудно, той сновеше като замаян из хотела и май почти не разбираше какво му говоря.
— Къде е Ибрайбекова? — попитах го най-напред.
— В стаята си. Сега тя почти не излиза.
— А къде е нейната стая?
— На седмия етаж.
— Има ли балкон?
— Има.
— Кажи й да не излиза на балкона.
— Ще й кажа.
— Някой контролира ли входовете?
— Да… Мисля, че да…
— Какво значи мисля? — намръщих се аз.
— С това се занимава службата за безопасност към фестивалния комитет — обясни Сергей. — Хората на Рудин.
— Ами милицията с какво се занимава?
— Милицията е на улицата. Държи огражденията, та хората да не смачкат колата, когато Юшкевич пристигне.
— Тази организация нещо не ми вдъхва доверие — казах, като извадих от сака приставката и се опитах да й намеря място на отрупаното с книжа бюро в стаята, определена за кабинет на Лисицин в хотела.
Точно тогава вратата се отвори и на прага застана мъж на петдесетина години, с мораво лице и излъчващ пресни алкохолни пари, както розата — аромат.
— Каква е тая навалица при теб? — недоволно попита той, като пронизваше с поглед мен и Татяна, сякаш се мъчеше да прочете какво пише на гърбовете ни.
— Това са мои познати, Валентин Иванович, отбиха се да ме видят — веднага намери приемлив отговор Сергей.
Разбрах, че именно това е неговият наставник Валентин Иванович Кузмин — и отново ми домъчня за момчето. Друг път ще научи нещо от такъв наставник… Влезе в стаята и започна да се държи не като оперативен работник, а като партийно-комсомолски началник от застойните времена — от онези, най-лошите началници.
Чак след като слязохме във фоайето, където ни чакаха Лиля, Ирочка и Юрий Сергеевич, се сетих, че Кузмин бе влязъл точно в момента, когато се канех да извадя от сака касетата. По съвсем разбираеми причини не го направих, тъй че касета номер 9 на Вернигора остана у мен.